автор: Slovesna

Сега, когато небето блещука
и нежно намига за зима,
а ветровете тичат по полето и ухаят на дюля,
едно момиче прегръща морето в съня си.
Загледана в цветовете на безкрая, пее заедно с чайките
и вижда само белите следи от крилете им,
дъха на водорасли пие през шума на вълните...
Вълната –
как се мята устремено към брега,
да го покрие, да го укроти непоколебимо и яростно,
да изпие силите му, да остави следи от настръхнала страст,
но срещнала спокойствието му,
изтича през шепите му, разтапя се, в бяло, забулва се...
Усети болката в музиката,
дори смъртта й се стори сладка,
загледана в зеленото на морето.
Бяха очите му. Истински. Близки...
Потъваше... потъна...
И, вече будна, остави се да бъде приласкана
от топлината на очите му...
И чу песента:
„Толкова те обичам. Толкова, че чак ме боли.”