автор: frezija

Слушай, Есен, (за мен си трийста),
разболяха ме твоите кестени –
като гердан без мъниста съм.
Колко има до края, невесто?
Обещаваш ми щедра зима.
Колко дълъг да бъде шалът ми?
То и моето е едно имане –
с кълбо от нерви плета, знаеш!
Защо никак не ми помагаш?
..една лице, една опаки...
Пожали ставите ми от влагата.
А, май обърках посоката!
Какво ми е, Есен, забравям,
заспивам трудно, боли ме кръста...
Все си мислех, че ми е рано,
нали за мен си едва трийста!