автор: rupani

Стои лозето – ограбено. Залезът е чудно хубав. Стои лозето, гледа някъде в далечината, но мен не ще да ме погледне.
Днес му взех всичкото грозде. Смачкано е вече гроздето в бъчвите и там тръпне в очакване, да кипне за нов живот. Отдавна е забравило за лозето.
Есента е дошла, а аз не оставих и чепка по лозите. Скоро ще дойде време да ги орежа, да ги закопая в пръстта. Може би тогава лозето ще ми прости. За какво са му сега тези листа, като няма и една чепка сред тях? А и мен ме няма.
Кося сега тревата край лозето и не смея да вляза в него. Не, че просто, вече нямам работа там, ами ме е срам. Изчаквам да му мине. Винаги така правя.
А имаше страшно много грозде тази година. Лозето го износи всичкото. Запази го здраво и непокътнато до деня на беритбата. Всъщност, за мен ли го пази?