автор: Izabella

Вещите,
които остават след теб.
Вече не крещят след теб.
Няма ги.
Стопяват се.
Избледняват.
Не подреждам скриновете
с остатъци от спомени.
И от спомени не се нуждая.
Все по-лека ставам от въздуха.
Въздуха след теб-натежал и затоплен.
И влагата от листата не попива в основата,
Изтича по гладката повърхност
на ледените стволове,
от равни издишвания
на отдавна издишани мигове…
А тишината не увисва обесена
на отдалечаващите се мачти.
И после пак отново
нанизвам
до прозрачност макове
от отдавна издишани мигове
и ме няма
в нищото.