Седнахме под навеса, под прикритие, с Моя Муцю - къде преди обед, към десет, експресно. Само по едно, че бързаме.
Колкото за блясък в очите. Моя Муцю вика:
- За отскок, брат ми! Имаме си неотложни дела разни, та да не се оливаме, знаем се... А и ни чакат домашните животни.
Случайно из джобовете ни, как ли пък тъй, се намериха и пастърмичка и фъстъчки; а от една гънка изпадна пуешка пушена кълка, като от щраус, таман за франзелата и топения кашкавал.
Нали Моя Муцю работи в Избата, надонесъл някакви мостри да ги дегустираме - само и колкото информативно. Показа това-онова, да не е без хич. Всъщност - доста нещо показа. Все фактологически и на световно ниво.
По едно време, както се бях ориентирал и фиксирал погледа къмто изток, гледам - розовее, развиделява се. Време, май, беше да си ходим, че дегустирахме и по някоя и друга пътненка, почти на крак…
Та - се прибрахме надвечер, в тъмнишавото да не ни придирят на походката.
Такъв си е той – Моя Муцю! Как да му откажеш!
Велимир Петров