автор: betina

На този влак качи се за последно –
обидено, дори не ме погледна,
нахлузило сандалите на босо –
чаровно, синеоко, светлокосо,
наметнало (като че за утеха)
последната си модна, пъстра дреха -
дори не я разходи по паважа,
дори не дефилира и по плажа...
Все още беше младо и зелено,
а тръгваше набързо и без време...
...Поиска и му купих за късмет
последна чашка ментов сладолед.
Усетих – много жалост бе стаило,
оттука отпътуваше насила...
Докоснах го – до болка бе познато –
красиво, листоцветно – пир за сетивата...
И в този миг на мен
така ми заприлича
и на жена, и на момиче,
попаднало във ритъм на предесенно стакато –
напъпило,
нецъфнало мушкато,
за жалост...
...на отминалото
лято....