Изтлелите главни на слънчогледите
напомнят на еничарска и златна жътва.
Земята – толкова сама. И бледа.
Колкото от зной да се препъне.
Жертвените агнета на слънцето
побити,
сред полето се навеждат.
Костюмите от капеща вода
пресъхнаха
от страх – да не прогледнат.
Така от слабост лятото мъсти
за старческия тремор и за бръчките.
Обагри в суша.
Тупна по очи.
Каймака си разля.
И се пречупи.