автор: DOROTY

От какво ме е страх мен ли?!
От всичко!
От паяци, змии, жужащи и бръмчащи насекоми. От тъмното. От кръвта, появила се внезапно. От болката, която не престава. От сълзите, които колкото и да се опитвам, не мога да скрия.
От уплахата в очите ми. От загрижеността на другите. От безчувствието на другите. От педантичността. Или по-точно от това, което искам да сторя с нея. От изборите. От тъжните очи на кучетата. От проклетата липса на пари. От безотговорността. От умората. От отговорностите. От яростта ми. От неконтролируемите емоции. От комплексите. От любовта. От самотата. От паниката. От надеждите, които се обръщат срещу мен. От нещата, които желая, но не мога да притежавам. От спомените, които с всеки изминал ден все повече губя. От снимките уловили момента.
Страх ме е от мен самата. От нещата, които искам да кажа и рядко успявам да премълча. От хората, заради които ставам такава, каквато не съм. От действията ми, когато и както не искам. От наивността ми. От миналото, което продължава да ме преследва. И от бъдещето, защото не спирам да се озъртам. Страх ме е от нещата, които не мога да контролирам. От омразата, която изплува без да я питаш. От нежността. От грубостта. От недоизказаните думи. От тайните мисли. И най-вече от отчаянието, апатията и безмисленото упорство, което те задълбава още по-дълбоко в нищото. А там животът е страх... И всеки нов ден убива в теб илюзията, че не може да стане по-зле.
Но дали това наистина е страхът?...инстинктът да бягаш по-далеч... за съжаление понякога и от себе си. За да се научиш да живееш... ?!

Минаха две години от както си зададох този въпрос и сякаш още не намирам отговор. А търсенето ме убива... Някой случайно да е осенен от идеи? :))