Когато светът
потъна в очите ми,
се събудих в отвъдното.
С моят мъж,
моят земен приятел,
бяхме заедно в клетката –
камък до камък.
Оттатък – море.
В камъкът вътре –
недовършен покой.
Трябваше още и още…
Имаше цигани –
крадяха прибоя.
С лунния сърп
изгребваха
всичките черни магии,
препикаваха въглени,
налагаха рани,
и всичко това –
против уроки.
Земна илюзия –
откъде ли се взе –
изсипа измръзнала диря,
малък спомен на припек,
дълго минало,
Ноев ковчег и
един простичък кръст –
изгризано време
“Добро утро”,
закуска, вечеря
“Лека нощ”…
Моят ген, твоят ген…
Шантаво. Сън.
Овдовяло море!