автор: kristi

Колко пътища
се разходиха в мене,
с колко пътеки
нашарих Всемира.
Скъсах си
старите бойни доспехи,
нови не търся.
Изтривам си дирите
по прозорци и прагове.
В стаите ще останат
само капчици
от “ blu ice” и
странните ми
женски приумици,
подредени –
да е споменно лунно,
да не тъгуват
самотни пердетата,
масата да се топли
с любов за закуска,
умореният стол
до печката
в детски спомени
да проскърцва,
закачалката
да спори със шапката,
лятната,
която не е за взимане…

Ключът протрит, забравих във джоба си -
за катинара, в който приспах годините.