автор: sunris3

Аз съм духовен изрод.
Боксова круша за собствените си мечти.
Пропълзявам.Профучавам.Поразявам.
Изтръгвам нишките,завоалирам скелета
на изроденото си сърце.
Какъв красавец е моят Квазимодо,
облечен с дрехата на душата ми.
Поиздрасквам се с копнежи, побутват ме,
подритват ме разни вървежни красавци
и съм подкастрена накрая.
Имам си малка душичка-изродче -
с много дупки,издутини и грозни израстъци.
Вкопчвам се в себе си.Дращя се.
Щипя сърцето си.
Боц-боц.Заболя ме...
Крещя през ушите си.Поплювам си някак си.
Навличам си магарешката кожа
и се пренасям в собствената си приказка,
без елемент въображение.
Плитка съм.Повърхностна понякога.
Претендираща почти винаги.
Изтръгвам се от себе си,за да се потърся
из блатата на житейските пътища - ями.
Не сънувам кошмари,
но се стряскам от неизреченото несбъднато,което ме притиска.
Нося дете-идиотче в главата си.
Кърмя го с глупости,
поръсвам го с пудра от празни приказки.

Усети ли изрода в душата ми?
Той е безскрупулен,твърд,отегчен.
Дори да е противен,той е вътре - част от мен.
Погали го сега.Гротеска в тъмна краска.
Погали го.Така галиш мен...