автор: ToZero

    Тя бе момиче от една картина. Стоеше под едно дърво и протягаше ръката си нагоре, за да откъсне единствената ябълка, но успяваше да я докосне само с върха на пръстите си.
    От няколко години картината беше в изложбената зала, редом с други картини – хубави, а някои и много хубави. Момичето бе успяло вече да разгледа картините на отсрещната стена. В някои от тях тя виждаше отразени душите на художниците им, докато в други виждаше само следите, оставени от четките им.
    Момичето виждаше и хората спиращи се пред картината. Мъжете винаги я оглеждаха със светнали очи. В началото Момичето се срамуваше от тези погледи и дори бузите й се покриваха с руменина, но постепенно свикна с това внимание. Жените пък все я критикуваха. Мърмореха, че е много кльощава или пък че е много дебела, в зависимост от това какви искаха да са те самите.
    Момичето от картината беше голо. В началото то не знаеше това, защото Художника не беше нарисувал, може би нарочно, нищо в което тя да се огледа. Нямаше огледало, нямаше езерце или роса по листата на дървото, нямаше дори сълза в окото на Момичето.
    Че бе гола тя разбра когато се огледа в очите на Момчето. По-точно в неговите очила. Момчето прекарваше понякога часове пред нея и пред картината, опитвайки се да проумее нейната красота. Както Момичето по-късно разбра, Момчето беше поет. Той се стремеше към красивото с цялото си същество, но нещо все не му достигаше, за да открие красотата. Затова той я търсеше във всяка извивка на тялото на Момичето.
    Момичето се видя в очилата на Поета и веднага откри собствената си красота. Откри и това, което липсваше на Момчето да види Красотата. Но тя не можеше да му го покаже – пречеха й същите тези очила. Той често сваляше очилата си, за да ги избърше, но нито веднъж не погледна към нея без тях. Така погледите им нито веднъж не се сляха и душите им останаха разделени.
    Момичето разбра защо Художника я е нарисувал гола – тя бе свободна. Вече знаеше и че само един гол човек би могъл да открие посланията на Картината. Но Поета не беше гол – той имаше своите очила. През тях той можеше да види само това, което те допускаха да види.
    Измина много време и Момичето откри, че Поета вече не идва при нея. От разговорите на хората тя разбра, че той е отишъл да търси красотата и щастието в далечната страна Намерика. Там щял да издаде своята стихосбирка и да се върне богат.
    Момичето беше чуло Поета да казва, че никога не може да се намери това, което се търси. Човек трябва първо да намери нещо, а след това да го търси. Затова Момичето беше доволно, че Поета е намерил Красотата, щом отиваше да я търси.
    Минаваха дни. Пред Момичето преминаваха много хора. Тя ги гледаше иззад листата на дървото и слушаше разговорите им.
    Най-често те я сравняваха с Ева, която била съблазнена от змията и откъснала ябълката от дървото в райската градина и от нея измъкнала всички грехове на земята. Чудеха се защо на картината липсват Адам и змията.
    Само Момичето знаеше, че Адам е тук, в Картината. Той идваше и щеше да й помогне да откъсне ябълката, но той беше гол, по-гол дори от нея, затова облечените хора не можеха да го видят.
    Змията също беше тук. Тя бе нарисувана като протегнатата ръка на Момичето и бе готова за скок към ябълката, около която щеше да се навие и да чака.
    Момичето виждаше, че хората се интересуваха изключително от нея, а никой не поглеждаше към ябълката. Същата тази ябълка която Момичето от години докосваше с пръстите си и така тя беше станала част от нея.
    От години Момичето стоеше с протегната ръка към ябълката, устремена към нея с цялото си тяло и цялата си душа. Тя стоеше неуморно ден и нощ, като силата й не само не намаляваше, но се и увеличаваше. Това бе възможно, защото тя с устрема си беше съблякла ябълката и докосваше съдържанието й, а не обвивката.
    През върха на пръстите си Момичето усещаше силата на ябълката, събрала в себе си всичко от небето и замята, всичко от безкрайната далечина на Картината, дори всичко от райската градина. Момичето бе станало част от ябълката. Обвивката на ябълката скриваше Момичето от хората, които не заслужаваха да го видят и те отминаваха, гледайки настрани. С аромата си пък ябълката призоваваше тези, които трябваше да видят Момичето и те дълго се възхищаваха на майсторството на Художника.
    С ябълката Момичето бе силно. То знаеше, че ще дойде младежът, който щеше да види и Адам. Те заедно щяха да й помогнат да откъсне ябълката. Тогава Картината щеше да е изпълнила предназначението си. Тогава и ябълката щеше да е свободна. Тогава и Момичето щеше да е свободно и да потегли към своята Намерика.
    А Картината? От нея щеше да остане само бяло платно, на което друг художник да нарисува своята ябълка.

Тодор Захаринов