автор: Gargabela

Самотна е моята лодка.
Тази сива мъгла като дим
има пръсти от хладна стомана.
Къса времето.Още ли спим?
И защо все пропадам отново
и се будя във лодка? Сама.
Плиска тъмна вода с цвят - отрова,
а край мен дреме нищото.Зла
и продажно покорна се стеле
с поглед сив отегчена тъма,
тя зове, тя се милва, тя стене
и сади из кръвта ми цветя.
Диви ириси, призрачно бели
и тинтяви-звънчета шептят
заклинания.Питам къде ли
е ключът , да се върна назад.
Да отключа вратата към тебе,
да забравя, че много боли
и когато в прегръдка ме вземеш
да затворя щастлива очи.