автор: marsi

Притварям вратата,прозореца и
мислите.
Вечер е...
Не искам да си призная,
но понякога се нуждая от приятели.
Струва ми се,че вещите оживяват
и се заканват да ме залеят
с предметността си.
Чувството за самота сред уюта на дом,
създаден за живот, но превърнат в приют
за превъзпитани души е страшно.
Страшно е да носиш душа,
защото един ден
разбираш,че тя се е превърнала
в проекция на собствената ти телесна същност,
в атрибут за величественост,
“златен пирон” побит на дълбоко в тялото.
Спокойно мога да си я окача
на врата
и да се хвърля от някой мост.
Със сигурност ще потънем.
Вярно,и това си има предимства –
днес вече все по-трудно се намират
камъни по мярка.
Та си мисля,
/понеже понякога мислите ми не кротуват/
ще е хубаво,ей така,просто да грабна телефона
и да завъртя някой номер,
имам ги много.
Дори ми се е случвало да набера първите цифри.
После
поставям слушалката обратно.
На кого и да се обадя...
Ще излезе,че се сещам за тези,приятелите,
само когато са ми потребни.
И какво ще кажа?!
Ей, здравей, как си... аз иначе съм добре, но понякога
ме плаши прииждащия шум на вещите...
От време на време... коляното скимти,
Белег, че ще вали...
Дните намаляват с още един...
Накрая блъсва безмълвие.
Звън.
Да..кой е...здравей...толкова години минаха...
Аз...живея, въпреки,че...
когато грижите се скупчат в ъгъла на стаята...
О, Мери Попинз...тя отдавна...нали знаеш...
от пълнолетието до сега е тази помъдряла сигурност,
дори за сенките ни - че сме възрастни.
А вещите...................