автор: Jantra

Този човек,
който върви, с гръб забоден в небето,
лицето му е с цвета на жълтите делници,
а ръцете му са криле на сърцето
и махат ли махат като вятърни мелници...
Проправят път през къщите скупчени,
присвоили си правото на ежедневници,
равния посев на земните дни
и съдбата на улични кучета.

Този човек,
точен в своите пътешествия
от леглото, през вълнолома на прага
до близката спирка, в разлюляното градско море,
където часовникът е корабна свирка.
После – белези върху бюро в прашна кантора.
После – дежурната чашка в близкото кафене.
После – вечеря, с русокоса и дългокрака умора.
После- вина, отразена в погледа на дете.

Този човек,
свива надеждата си в мазна кисия,
излъскан като празна черупка на плажа,
с орисията на току – що излята бутилка
от вятъра, проснат тъжно върху паважа.
Всяка вечер той си ляга с обувките
и отдавна вече не ги развързва,
защото знае, че сънят му е палач,
който нощем към него бърза.

Този човек
нощем сънува присъдата на на деня,
а душата му е с шапка на просяк.
В нея самотните птици вият тъжни гнезда
и оплакват съдбата му боса.
Той отдавна е забравил какво е небе-
животът му - кръгъл и гладък като кормило...
И сутрин, докато пие поредното си кафе
неволно заплита от връзките си бесило.