автор: betina

Тази вечер наливам
и пия -
станала съм кисела една,
чак ми се иска да те телепортирам
в някаква далечна страна,
че ми писна от тия
малки разменяни злобни стрели,
които не целят да ни убият,
а нещо по-подло - да ни заболи.
Е, боли ме...
Доволен ли си от безобидната ни игра,
от това, че наранени си лягаме,
без да знаем
ще се събудим ли сутринта
и ще ни стигне ли времето
да се докоснем и си простим,
да си припомним, че се обичаме,
но понякога ежеминутно грешим?...
Хайде, дай си ръката, гушни ме,
да забравим всичко това:
да си представим, че си лягаме
на килим от уханна трева,
че звездите отгоре немеят
и са провесили звездни конци,
на които се люлеят и пеят
плеяди от вълшебни щурци,
че сме млади, наивно – глупави
и от нищо не ни е страх,
че неизвестното е примамливо,
а рутината – антика, покрита с прах...
Да...
Късно било да си представиш –
“стоката” вече била с ниска цена...
А на мен какво ми остава?...
Да си налея
последна
една...