автор: somebody

Вчера. Утро. Слънцето пече и денят обеща да ме разтопи намигвайки ми. Едно момиче с бял бастун почуква по тротоара, търси пешеходната пътека. Естествено у дома сме, няма ограничители и указатели за слепи.
Хващам я за ръка: "Елате ще пресечем заедно". Момичето се усмихва с празните си очи, а те някак греят. Пресякохме шосето. Помоли да минем и трамвайната линия. Още държа леко ръката й. "Ще ви сваля в метрото", казвам й. "Сега на дясно, после в ляво, врата, стълби, площадка, пак стълби". Вече сме в тунела. Момичето се усмихва: "Моля ви да ме заведете до един човек с бастун като моя. Той трябва да чака някъде". Виждам го и възкликвам: "С оранжевата фанелка". Доста тъпо от моя страна. Тя не вижда. Водя я към него. Той потропва с бастунчето, за да я насочи. Тя пак се усмихва. Оставям я при него и докосвам ръката и до неговата, за да се намерят. Тръгвам. Двамата вървят един до друг, почуквайки с белите бастунчета и държейки ръцете си. Умирам от страх да не преминат ръба и да паднат на релсите. Спират. Влакчето идва и влизат в него. На моята спирка ги няма. Загубвам ги, но знам, че са слезли заедно с белите си бастунчета. Изглеждат щастливи....
Тази сутрин слизам в метрото. Момичето стои самичко с белия си бастун и чака. Качвам се във влакчето. Момчето й ще дойде, сигурна съм. Просто трябва да го дочака. Някак тъжна ми е сама, като една половинка. Недовършена. Той обаче ще дойде....
Няма да философствам, няма да предполагам, няма да ви досаждам с изводи за смисъла в живота. Те просто са пред очите ми. Момчето и момичето, вървейки един до друг и потропвайки с белите си бастунчета. Невиждащи, но усмихнати. Цели.