Малкият Томи бе готов да заспи, когато някъде от вън чу ужасяващ вълчи вой...Знаеше че никое животно не би могло да проникне в огромния замък, но стана отиде до прозореца.Повдигна тежката завеса и погледна на вън.
Вятъра правеше вихрушки, завъртайки снежинките. Някъде там – във вълшебната белота, той видя две бели животни.
От начало помисли, че са кучета, но после видя , че това са вълци. Те играеха и се премятаха в снега. Изглеждаха някак призрачни и не реални. Томи изплашени изтича при дядо си.
Старият лорд бе седнал в удобно кресло срещу камината и бавно отпиваше от чашата си. Огънят бумтеше и хвърляше отблясъци по портретите на предишните собственици на замъка, висящи по стените...Момчето отвори тежката врата и отиде при стареца.
- Дядо...- извика то.-Дядо, има вълци на двора! Видях ги! Бяха бели...целите бяха бели, като снега...
- Какво?! - поизправи се старецът. – Видял си Бялата Вълчица? Мислех че това вече е свършило...
- Не! Не само вълчица,с нея имаше и един голям бял вълк. И двамата бяха бели...
- Дано не започне от начало...
- Кое, дядо? Кое да започне?
- Върви да си лягаш, момчето ми! Не мисли за вълците!
- Кое да започне, дядо? Разкажи ми!
- Не ме питай! Не искам и с теб да се случи нещо!
- Моля те, дядо! Нищо няма да ми се случи.
- Е, добре...ще ти разкажа. Ще ти разкажа всичко, още от самото начало. Настани се удобно и се приготви да чуеш историята на Иението на Бялата Вълчица.
Момчето седна на мечата кожа пред стария лорд и зачака.
- Всъщност никой не разбра, какво точно се случи... – започна дядото. – Както знаеш, преди да стана господар и собственик на този замък, аз съм бил иконом тук. Бях на тази работа само от един месец, когато сър Хю предаде добрата си душа на небесния отец. За отваряне на завещанието бе повикан единственият жив наследник на имота на Лиадон – сър Кристиан Лиадон. На мен се падна да го чакам на гарата с файтон. Още щом се приближи до мен, сър Кристиан ми направи впечатление на хладен и не до там приятен млад мъж. Сините му очи се плъзнаха по мен с безкрайно презрение, а ледения му глас ме прониза като нож:
- Ти навярно си Бил? Икономът?
-Да, сър. Трябва да ви откарам в замъка за...
- Да, знам! – прекъсна ме той и се качи във файтона.
По пътя не ми обърна никакво внимание. Само гледаше през прозореца...Усетих се нищожен в негова копмания. Той бе горе-долу на моите години, 20-25, но много по-добре сложен. Докато аз бях хилав и още приличах на момче, сър Кристиан беше едър и мускулест, без един излишен грам. Идеален във всяко отношение. Това не трябваше да ме изненадва, целият род Лиадон бяха такива – красиви,бледи и руси. Природата беше им раздавала с щедра ръка... Прислугата, в замъка посрещна лорд Лиадон хладно,знейки, че той ще продаде имението. Поне така се говореше... Сър Кристиан изтърпя, смея да кажа, погребението и всички служби. Не пророни нито сълзи, нито думи. Когато отворихме плика със завещанието никой не остана изненадан че всичко отиваше в ръцете на кристиан Лиадон. Той каза че ще остане за извесно време, а после ще потърси купувач. След това, без повече приказки се прибра в стаята си...През тази първа нощ на сър Кристиан в замъка, се появи тя – Бялата Вълчица. Тъжният и’ вой бе събудил господаря, атой дойде и събуди мен. Двамата я наблюдавахме от прозореца на стаят му. - Прекрасно животно, нали Бил? – попита ме той, но така, че да не мога да кажа „не”. Аз нямаше и да кажа „не”. Вълчицата наистина беше необикновено красива. Бяла, не сива, като другите вълци, очите и‘ горяха като живи пламъчета, а гладката като коприна козина леко се вееше, докато тя тичаше. Усетих че в нея има нещо нереално или вълшебно...Не успях да си обясня, как е влязла в двора на замъка, все пак стената е висока над 10 метра...Това не го казах на сър Кристиан. Той изглеждаше запленен от нея. Тогава за пръв път видях усмивка на лицето му...Докато вълчицата скачаше и играеше под прозореца, заваля сняг. Сякаш тя го бе докарала. Бялата пелена скоро зави земята и я приготви за зимния сън...Тогава вълчицата изчезна. Не че не се виждаше, а просто я нямаше. Изчезна... Сър Кристиан пожела да си легне. Пожелах му „лека нощ” и също се прибрах в стаята си. Някъде от далеч се чу воят на Бялата Вълчица... - Как разбра, че е тя? – попита Томи. - Всеки вълк си има уникален вой. Той е като песен, чрез която се разпознават един друг. - Видяхте ли я пак? - Избързваш. На сутринта отидох в кухнята за закуска. Там се приготвя храната за господарите и там се храни прислугата. Закуската за сър Кристиан бе готова и една от жените отиде да му я занесе в трапезарията, но бързо се върна, носейки обратно храната. - Бил, - каза ми тя. – сър Кристиан нареди ти да му занесеш закуската. И така, взех подноса за лорда и се качих в трапезарията. Това е огромна зала, в която обикновено господарите прават пировете си. Сър Кристиан бе седнал в началото на голяма маса и щом аз влязох, той вдигна погледа си към мен. - Нося ви закуската, сър. Както наредихте. – побързах да му обясня, защото помислих че може да ми се развика всеки момент. Бях сгрешил. - Чудесно. А къде е твоята закуска? Въпросът му доста ме изненада и като че ли хвана неподготвен, но успях да кажа: - Аз се храня в кухнята, сър. Трапезарията не е място за прислугата... - Не ми се слушат обяснения! – прекъсна ме той хладно. – Не обичам да се храня сам. От днес, докато си тръгна, ще сядаш на масата с мен и ще ми правиш компания! - Да, сър! Той заповяда на една прислужница да ми донесе закуска. Предполагах, че ще иска да говорим за вълчицата. Така беше. Още щом останахме сами, той започна: - Бил....това животно, което имахме удоволствието да наблюдаваме през нощта...то... - То беше вълк, господарю. По-точно – вълчица. - Как разбра, че е женска? - Живея тук от дете, сър. Познавам животните. - Колко често вълци влизат в двора на замъка, Бил? - За пръв път се случва, сър. Сигурно някъде има дупка в стената и.... - След закуска ще отидем да огледаме! - Но, господарю, снежната покривка вече е достигнала 20 сантиметра и продължава да вали. Не е безопасно да излизате навън... Колкото и да се опитвах да го разубедя, не успях. Той бе упорит, като всеки Лиадон, но освен това бе и авантюрист по душа. Онази сутрин разбрх , че е обсебен от мисълта за Бялата Вълчица, но не предполагах, колко сериозно ще стане... След закуска излязохме и отидохме под прозореца...От този момент започна мистерията. Вълчицата не бе оставила никакви следи. Снега беше бял, чист и непокътнат. Без да каже нищо сър Кристиан продължи към стената. Обиколихме навсякъде, не открихме, нито дупка, нотоследи от нощната ни посетителка... През деня не го видях. Когато дойде време за вечря, аз знаех че отново трябва да се кача в трапезарията при него. Не исках, но се налагаше. Бавно се заизкачвах по стълбите. Знаех че е скандално за един слуга да се храни с господаря си, но както ти казах нямах избор. Спрях се пред вратата. Поколебах се, въздъхнах и влязох в трапезарията, за да попадна под строгия поглед на сър Кристиан. - Защо се забави, Бил? Чаках те. - Извинете ме, сър, аз... - Не ми се оправдавай! Сядай! - Желаете ли преди това да срвирам? - Не, разбира се! Имам си прислужници за това. Сядай! Знаех че нямам място там. Нямах необходимите маниери и цапах навсякъде. Изглеждах като същинско прасе. От друга страна, лорда беше безупречен. Хранеше се бавно и чисто. Нищо не падаше на пода или на покривката. Все още не знам как и защо ме е търпял. Не обръщаше и капка внимание на свинщината, която правех. Когато се нахрано, той стана от масата и каза: - Аз отивам да си лягам. Ако тя пак дойде и я чуеш, събуди ме! – после взе револвера си, зареди го и се запъти към стаята си. Покоите му бяха високо и аз бях сигурен че ако се опита да стреля по вълчицата, няма да успее. Тогава още не знаех, че лорд Лиадон е отличен стрелец. През нощта отново я чух да вие. Снега продължаваше да вали. Станах и погледнах навън. Още не беше пълнолуние, но в тази белота на бе трудно да забележа движение. Тя идваше. Изтичах в стаята на сър Кристиан и го събудих. Той скочи и двамата, само по пижами, застанахме на прозореца. Забелязахме Бялата Вълчица. Играеше в снега под прозореца, а очите и ни се смееха...За мен тя не беше просто вълк, а олицетворение на цялата женска красота и невинна чистота. Тя бе докосната от боговете, покрита с прелестен копринен воал... - Била е прекрасна? – запита Томи. Старецът извади въглен от бумтящата камина и запали лулата си. Издиша няколко кълба дим и продължи разказа си - Да. Тя беше едно прекрасно животно. Почти нереално...Тя трябваше да е свободна и да броди из горите, но сър Кристиан не мислеше така. Извади револвера си, отвори прозореца и се прицели... - Сър... – започнах аз, - не я убивайте! - Искам я! Той стреля. Видях куршума да се забива в снега до нея, без да я засегне. Вълчицата не обърна внимание на това, а продължи да играе, сякаш за да ни се надсмее. Докато изумлението ми премине, той стреля още два или три пъти. Куршумите минаха покрай нея...Тя се завъртя за последно и ни погледна. По-точно гледаше само лорд Лиадон. Този път в очите и имаше нещо тъжно. За няколко минути никой от тях не помръдна. Имах усещането че си разменят мисли...Той отново насочи револвера си към нея, но преди да успее да стреля,снежен вихър скри животното. Сър Кристиан се махна от прозореца и процеди: - Утре ще и устроим капан. Ще я хванем, Тя ще бъде моя – жива или мъртва! Приятна вечер, Бил! Това „приятна вечер,Бил” беше изречено така, че да разбера че трябва да се махна. Думи произнесени с такава хладина и презрение, че дори ме накараха да се чувствам виновен за дето съм в стаята му. С наведена глава отидох да си легна, но дълго не заспах. Мислите за бялата вълчица просто не ми даваха мира. Чудех се какво я кара да идва тук, какво я спаси от куршумите? Какво е минало през главата на лорда, докато е гледал вълчицата в очите...? Според мен, тя бе призрак, изпратен от минали, по-добри епохи за да ни предопреди за нещо или за да ни попречи да направим фатална грешка или просто искаше нещо от нас. Такова прекрасно създание, нямаше как да е родено на земята... Разбира се, когато изгря слънцето и прогони мрака, аз започнах да разсъждавам по-трезво. Реших че не я е уцелил заради голямото разстояние. След закуска, лорд Лиадон ме заведе в оръжейния склад и ме накара да си избера оръжия. Не исках, защото знаех че ще трябва да ги използвам срещу нея. Да, тя бе вълк...зла гад, вероятно убива добитъка на селяните...Знаеш ли какви са вълците момчето ми? Влиза в кошарата на овцете, една ще грабне и изяде, но ще избие всички...От друга страна, това беше Бялата Вълчица – прекрасно животно... Мислех да кажа на лорда че не искам да стрелям по нея, но тогава срещнах гневния му поглед. - Тази вечер ще я хванем, Бил. Ще си живее чудесно, вързана пред замъка или пък кожата и би изглеждала чудесно пред камината. - Простете, сър, но мисля че това животно не би трябвало да лежи пред нечия камина или да бъде вързано. Тя заслужава да е свободна...Да тича из ледените гори, да... - Тя го желае, Бил....- сър Кристиан ми прозвуча, някак странно. – Иска да я притежавам, каза ми че иска да съм неин господар... В този момент разбрах, че всичко това има две възможни обяснения: или лорд Лиадон бе съвсем полудял, или в тази вълчица наистина имаше нещо вълпебно. Кое от двете е – не знаех. Взехме по два револвера и отидохме на двора. Наредихме няколко бутилки и метални кутии и започнахме да стреляме по тях. Тогава видях колко добре стреля сър Кристиан. Не бе уцелил вълчицата по друга неясна за мен причина...Щом падна мрак, ние презаредихме револверите, прикрихме се и зачакахме. Към полунощ чухме воят и’, после тя дотича и миана покрай нас. Бърза, носена от вятъра, тя мина покрай нас и изчезна,без дори да успеем да вдигнем оръжията. Появи се отново от съвсем неочаквана страна. Този път сър Кристиан успя да стрля по нея. Видях как куршумът мина през тялото и’ и се заби в дървото. Не бе ранена, но се спря и ни погледна. Разтресе глава, сякаш, за да ни предизвика...Стрелях и аз...Сър Кристиан също продължи да стреля. Тя не падаше. Очите и’ ни се смееха. Заподскача и тръгна нанякъде. Някаква сила, която нямаше да разберем я пазеше от кършумите ни. - Това животно... – измърмори лорд Лиадон и скочи. Тръгна след нея да я гони. Аз бях зад него. Докато ние се препъвахме и падахме в снега, тя тичаше с лекота, но разстоянието между нас си оставаше същото. Продължавахме да стреляме, но тя бе недосегаема. Куршумите сякаш отскачаха от тялото и’ или някаква невидима ръка ги отклоняваше. По едно време, когато тази игра и’ омръзна, тя направи два скока и изчезна. Рунтавата и’ бяла опашка ни помаха, а снежен вихър ни попречи да продължим преследването, като я скри. Върнахме се в замъка мокри и засрамени. Надиграни от един вълк. Сигурен съм че това е било тежък удар по самочувствието на лорд Лиадон. Седяхме до късно, пред същата тази камина, момчето ми... - Защо не сте успели да убиете Вълчицата, дядо? - Не знам. Все още не знам. Но имай търпение, ще чуеш всичко, което знам. Старият лорд сложи няколко дънера в камината и отново се облегна назад. - Преди да легне, - продължи той. – сър Кристиан ми нареди да го събудя към обяд на другия ден. Аз също се насочих към стаята си. Още не бях легнал, когато се чу воят на Бялата Вълчица. След секунди сър Кристиан дотича при мен и двамата пак се лепнахме на прозореца. Смътно я видяхме да претичва по снега, но повече не ни се мярна през тази нощ. С лорда дочакахме зората на моя прозорец. Слънцето срамежливо се показа над хоризонта и лъчите му нежно ни погалиха, но също така разкриха че нощната ни гостенка отново не е оставила следи. - Този вълк здравата ни разиграва, с Бил? Хитро животно...- усмихна ми се сър Кристиан. - Така е, сър. Не мога да си обясня как става...Ето, нашите следи...къде се бяхме скрили снощи, от къде михахме, за да я гоним и къде се отказахме.... Всичко е отпечатано, а от нея – нищо. Лорд Лиадон рязко се дръпна от прозореца и тръгна по коридора. - Да отидем да закусим, Бил! – извика ми весело, - После ще мислим за нея... Не можех да ям много, нито сър Кристиан яде... Вечерата се събудих малко преди осем. Навън вече бе тъмно и луната се беше показала. Според лунния ми календар оставаха още три дни до пълнолуние, но дори сега сребърната месечина изглеждаше достатъчно кръгла и светла. Бе успяла да покаже лицето си иззад облаците и спъскаше лъчите си, които се отразяваха от нежния сняг. Час или два по-късно сър Кристиан пожела да вечеряме. По време на хранене, той не каза нищо. Понеже тишината започна сериозно да ме притеснява, аз го попитах: - Сър, ако Вълчицата се появи тази нощ, да ви будя ли? - Не! – отсече той, после продължи по-меко.- Аз сам се будя. Стой си в стаята и не се безпокой... - Както наредите, сър! - Ако реша, може аз да дойда при теб! - Разбира се, сър! През останалото време на вечеря, той не проговори, а и аз не посмях да го заговоря отново. Изглеждаше замислен, имаше някакво безпокойство в очите му. Лошото бе, че от кухнята ни бяха забелязали по време на малкият ни нощен лов, но никой не беше видял Вълчицата. Шепнеше се, че господарят е съвсем луд и неориентиран. Аз знаех, че това не е така, нали и аз бях видял този призрачен вълк...Много добре знаех че е обсебен, но не бе луд...Тогава не можех да проумея,защо тя идва под прозореца му, и днес все още не съм сигурен, но в онези дни мислех, че е замесена магия, вълшебно същество или нещо подобно. Старецът прекъсна разказа си, стана и отиде до един от портретите. Там бе изобразен синеок рус мъж, който гледаше с презрение, но и някаква странна радост, по детски усмихнат. - Това ли е сър Кристиан? – попита Томи. - Да. Направиха му портрет малко преди да...- старецът млъкна. - Преди да какво...? - Ще разбереш! Не бързай! Бил остави свещта пред портрета, остана загледан за момент и после отново седна пред камината. - През нощта тя пак дойде. Чух я да вие и станах...Но какво беше моето учудване, когато вместо вълчицата, видях жена. Красива, бледа, жена, облечена в бяла рокля. Тя грациозно се разхождаше по снега, а очите и’ бяха точно като тези на Вълчицата.Светлата и’ почти, бяла коса нежно се спускаше по раменете. Устните и бяха като капки кръв върху лицето... Бях толкова вцепенен, че дори не се сетих да отида при сър Кристиан. Нямаше и нужда. Точно тогава го видях. Бавно пристъпяше към нея. Беше по пижама и бос в снега. Когато стигна до момичето, и’ подаде ръка и каза нещо, което не чух. Исках да му извикам или да отида при него, но някаква сила сякаш ме спираше и не ми позволяваше да напусна мястото си. За това продължих да ги гледам... Тя пое ръката му и двамата затанцуваха. Втртяха се а снежният вихър ги обгръщаше и понякога скриваше. Това продължи цяла нощ...По едно време, когато вече наближи утринта, спряха да танцуват и сър Кристиан падна на колене пред нея. Държеше ръката и’ в своята и горещо я целуваше. Момента беше вълшебен, най-прекрасният през цялата нощ....Изведнъж петел извести приближаващата зора. Момичето освободи ръката си и се разпръсна на снежинки, които се завъртяха около лорд Лиадон, после паднаха. Той бавно се Изправи и се прибра в замъка. Очаквах, когато го видя на закуска, да е най-малкото настинал. Но, не! Той бе в идеална форма, както винаги. Нито пижамата му, нито косата бяха мокри... Престраших се да го питам: - Добре ли сте, лорд Лиадон? - Да! – усмихна ми се ведро той.- Сънувах прекрасен сън! Искаш ли да ти разкажа? - Да, сър! С удоволствие ще го чуя. - При мен дойде едно много красиво момиче, танцувахме цяла нощ.... Но най-интересното беше че тя ми каза, че съм се опитал да я убия...Каза че тя е Бялата Вълчица. После, докато успея да се оправдая, тя изчезна... Какво си ме зяпнал, Бил!? Сигурен съм че в този момент съм изглеждал страшно глупаво... - Сър... – извиках аз. – Не е било сън! Истина си беше! Аз ви видях! Прекарахте цялата нощ навън, по пижама... Изведнъж усмивката му изчезна. - Гледал си ни? Казваш, че било истина? - Да, сър! Той замълча за момент, после каза: - Е, добре... В такъв случай ти забранявам тази нощ да ме гледаш през прозореца! Дори и да чуеш нещо, си стой в леглото! - Но, сър! Ако се наложи да ви помогна? Ако имате нужда от мен? - Мога да се грижа за себе си, Бил. Освен това съм наясно, че не ме харесвате тук, но знаеш ли?... Не ме интересува. Както казах: забранявам тази нощ да висиш на прозореца! - Да, сър! - Чудесно! Лорд Лиадон отиде да си легне. На следващата нощ, щом чух познатия вой, не се стърпях и станах. Момичето в бяло беше долу. И сър Кристиан дойде, но този път бе облечен...Както предната вечер, те танцуваха...и танцуваха, до безкрай....Но по едно време започнаха да тичат. Първо тя, а той след нея. Не се гонеха, а просто тичаха рамо до рамо...Знаеш ли, Томи, че когато вълците си изберат партньор, тичат така? Да...Тя го беше избрала, той нея сущо... Както предната нощ, тя изчезна при първи петли. На сутринта лорд Лиадон не се появи на закуска. Питах се какво е станало. След като се нахраних отидох долу. Нямаше никакви следи в снега. Всичко беше непокътнато, сякаш те изобщо не са били там. Вълшебната белота се стелеше докъдето стигаше погледа ми... Денят мина нормално, но никъде не видях Сър Кристиан. Отидох да си легна рано, все пак не бях спал цяла нощ...Щеше да е пълнолуние, но не ми се оставаше да гледам за Вълчицата или Бялата Дама...Чух воят и’ но го игнорирах. Тогава чух и втори вой – по-плътен и дълбок. Не излизаше от нейното гърло. Скочих. Видях я. Вълчицата бе долу, но не сама. С нея беше и един огромен Бял Вълк. Те се въртяха в кръг, като че танцуваха, после започнаха да се гонят и премятата в снега... Пълната луна се отразяваше от бялата им козина и я караше да блести... Сутринта се събудих и се зачудих дали това е било сън или реалност. Но когато отидох на закуска, вместо сър Кристиан, на негово място намерих запечатан плик, адресиран до мен. Вътре той бе написал завещанието си. Оставяше всичко на мен. Цялото имение щеше да ми принадлежи, но при условие че забраня лова на вълци на територията му. В трапезарията открих и този негов портрет – Бил посочи портрета, пред който все още догаряше свещта.- Не разбрах какво се е случило нито с Лорд Лиадон, нито с белите вълци, но разбрах че той повече няма да се върне. Изпълних последната му заповед – на територията на имението всички вълци бяха в безопасност и добре дошли, за вечни времена. Слугите бяха в недоумение, но аз не можех да им кажа нищо, затова ги оставих да мислят, че лорда е полудял и избягал в горите. Знаех че не лудост го е накарала да избяга, а нещо много по-красиво... Понякога, когато луната е пълна, а снега дълбок, те се появяват: Лорд Кристиан Лиадон и Бялата Дама. Танцуват под звездите, а от любовта им се раждат снежни бури и виелици. Двамата са деца на Зимата, а северният вятър е подвластен на желанията им... Старецът прегърна внучето си и го занесе до прозореца. Някъде там, в безкрайната белота, под лунните лъчи, се видяха Белият Вълк и Бялата Вълчица...