И ти... И аз...
Лъщящи и хлъзгави
в новите кожи-
смирени и тъжни,
без малките дяволи,
които лудуват в главите ни,
без дребните чувства,
от които душата бумти
като запряна река,
без обичайните навици,
които в колелата ни
хвърляха камъни.
И ти... И аз...
По делнични улици...
Оглеждаме за малко лица
в хладни и остри витрини-
уморени изглеждаме-
навярно сезонът ни прави такива-
неистински,
навярно мъглата е нещо объркала,
че сме някак страхливи,
безлични до чуждост,
облечени в топли палта
от фалшиви, ненужни прозрения.
И ти... И аз...
Още имаме време...
Не е всичко загубено.
Още можем да правим открития,
да чертаем по облаци
сиво-сребристи като кожа на риба,
да бягаме бързо срещу
всички ветрове и течения,
да сочим с пръсти капризите.
Имаме време да бъдем красиви
и шумни, и яростни, ярки,
безкрай разточителни...