автор: gorski

Втори септември. Дъждът заваля,
както вали от хиляда години
над градове, равнини и села.
Не водосточни тръби - окарини!
Тръгвам безплътен през мокрия град -
не прикован, а отново възнесен,
не на процесия, не на парад,
ходя си, както се ходи наесен:
бавно, замислено, тъжно дори,
както се ходи край братска могила...
Само че вечният огън гори
не от бутилка - от вътрешна сила.
Ето и стълбата - цветна дъга.
Мога да тръгна - бял ангел - по нея...
Но от земята ще черпя светла тъга
и радостта, че живея.