автор: Hamman

-Водата трябва да се пести, след 30 години човечеството ще изпитва остра нужда от нея – казва Джон, докато натиска палчето за да измие кафявата тоалетна чиния. Беше отворил вратата на кенефа за да проведе интересен разговор с негова стара приятелка.

- Ехей, Джон, отдавна не сме се виждали – възкликвам аз, когато той излиза от интимното по предназначение място.
- От миналата година по същото време.
- Хехе, да, прав си. Слушай, има някви новобранци, скинхед, така че внимавай, гледай да не направят пакост.
- Окей. Ти как си, работата върви?
- Бива. Колкото за един студент. Ок, човек, ще се видим по-късно. Аз ще се поразходя наоколо за стари познати.
- Добре, до после.
Това е къщата на Тейлър, стария сляп готвач от Чатануга, Тенеси. Всяка година вдига парти, на което всички са поканени. Стари кънтри музиканти, дошли чак от Ноксвил, с които обича да си разказва спомени, разни скейтъри, които никога не знаят защо са тук, най-обикновени общи работници в хотели, магазини и ресторанти, надутите собственици на същите тези хотели, магазини и ресторанти, софтуерни разработчици и инженери, всеки от тях претърпял фиаското на дот ком компаниигте, бивши модели с изкуствени клапи на сърцето, архитекти с големи цици, адвокати с дебели портфейли, брокери, на които никой не би искал да повери парите си и маркетингови специалисти, борещи се за време между рекламите по-малко от 4 минути и 50 секунди. Всички те са тук с една цел – да разберат дали храната, която Тейлър е направил този път е по-лоша от миналогодишната.
Все още всички чакат Тейлър да се появи, обкръжен от три бивши проститутки, които държат подносите в ръце. Миналата година менюто включваше печени скариди, на които беше забравил да премахне червата (или просто не ги беше видял), гарнирани с пържени резени краставици и огромно количество сол. По-предния път пък бе решил да се похвали с най-обикновен препечен пай, като за пълнеж беше използвал едновременно босилек и ябълки.
Сред тазгодишните гости забелязвам Кори – бивш модел от средата на деведесетте, снимала се за безброй календари и реклами за бельо, главно в Шатите. Кори получава първия си сърдечен удар на 22, когато едва не умира. За да подържа теглото си, тя се захваща с редеовно взимане на Pondimin и Fen-phen, които, както става ясно през 97, увреждат сериозно сърцето. На 24, Кори вече има изкуствена клапа на сърцето. Не я съжалявам много.
Ето я и Джина, невероятната 58 годишна италианка, която изглежда на не повече от 45. Тя носи огромни очила с диоптър и дори с тях не би могла да разпознае човек, освен ако не е на по-малко от 6 фута от нея. Джина показва на някакъв непознат обрива по ръцете си и казва:
-Гледай само – получих ги тази сутрин, не знам от какво са, може би е от новата тапицерия на колата. Мъжът ми каза, че може да е от отровен бръшлян, ама аз дори не знам какво е това бръшлян. Пия сега някакви хапчета, но как само мразя хапчета. Никога не чета показанията, противопоказанията и страничните ефекти на хапчетата които пия. Прочета ли примерно, че може да получа гадене, веднага почва да ми се гади. Ето, дъщеря ми е медицинска сестра и днес, докато се опитваше да разгадае причината за обривите ме попита дали изпитвам болки в гърлото и затруднено дишане и аз оттогава постоянно кашлям и усещам някаква бучка в гърлото.
Аз клатя глава и продължавам напред по коридора със стени, целите облепени с възбудени колежани, опитващи се да свалят поредното местно момиче. По-късно ще се присъединя, момчета, сега имам история за разказване.
Точно в края на коридора за малко да ми се лепне Колин, който беше хванал поредната си жертва в лицето на 20 годишно момиче, но аз се измъквам само с едно здрасти. Колин е тежък случай – най-големият досадник, който някога ще срещнеш или по-скоро се надяваш да не срещнеш. Обикновено намира някаква дребна битова тема, която развива в психо трилър и стига до невероятни изводи относно американското общество и собствения си скучен живот. И най-лошото от всичко е, че през тези най-малко 20 минути, няма да те остави да кажеш и дума. Веднъж ме държа час и 40 минути, разправяйки ми как някой бил говорил зад гърба му. На всичкото отгоре сега пише книга, по неговите думи. Всъщност, истината е, че трябва да напише текст от една страница за книга, разказваща историята на Чатануга. Тази страница, той я пише вече три месеца, а останалите автори от колектива обмислят да не публикуват неговата творба.
Колин живее в хотел в собствения си роден град, причината за което никой не знае. Той казва само, че чака да бъде извикан отново да работи на търговки кораб превозващ оръжие към Саудитска Арабия. Представи си само – 5 месеца на кораб в открито море с човек като Колин.
Навлизам в просторния хол, където се е сбрала тълпата. Хора, които никога не са опитвали от храната на Тейлър. Само са я докосвали. Мисля, че и това е достатъчно. Обикновено се появява някой, който върви след жените с подносите и държи торба, в която храната се хвърля. Веднъж се хванах на бас с Джон, че ще изям цели два сандвича със сурова риба тон, гарнирани с огромни парчета уасаби. Стигнах до половината на втория, когато стомаха ми не издържа и повърнах. Бяхме в спалнята на Тейлър, само аз, Джон и един друг приятел за свидетел, а почистването на леглото беше част от облога.
Говорейки за сандвичи, ето един човек, който умее да ги прави – Кевин Гай. Младият готвач в новото гурме ресторантче на Мейн стрийт. Там приготвя наистина добра италианска кухня, поднесена с френски стил. Винаги ми е приятно да разговарям с него, или по-скоро да се смея. В момента се опитва да свали Лиз, която е в поредното си лошо настроение. Лиз е на 19, има проблеми вкъщи, посещава психотерапевт и взима адерол за добро настроение. Кевин просто се възползва от ситуацията и се прави на загрижен за нея – седи до нея на дивана, сложил дясната си ръка на дясното й рамо, а лявата на лявото й коляно и я утешава. Аз се доближавам към тях и казвам:
- Ау, мама не ти даде хапчета днес? Срамота!
- Млъкни, гадно воайорче – преди две години полицията ме свари да лъскам, докато наблюдавах с бинокъл от дърво как сестра й мастурбира. Оттогава ми викат Peeping Tom.- Всеки път повтаряш едно и също. Не съм в настроение сега.
- Виждам. - Лиз се отскубва от Кевин, взима чантичката си, която бе на пода и надуто напуска стаята. Сигурен съм, че след 10 минути ще излезе от тоалетната ухилена до уши.
- К`во правиш, бе Том?! Щеше да ми върже – крещи Кевин.
- Нямаш шанс. Докато не си вземе хапчетата за нея си нищо.
- Откъде знаеш?
- Не е като да не съм пробвал.
Кевин се ухилва, а аз сядам до него.
- Иначе к`во става с тебе?
- Същата стара история, работя.
- Пак на същото място?
- Именно. Добре е. Добри пари падат.
- Това е добре...Много нови хора тази година тук. Да, Тейлър става все по-популярен. Чух, че даже и фен сайт си има.
- Хаха, бъзикаш се, нали?
- Не, бе, сериозно... Ауу, виж я оная дебелата – Кевин се мръщи при вида на дебелогъза блондинка, която танцува отсреща ни.
- Хаха, рядко се срещат в тоя град такива.
- Човек, основният проблем на американското общество е дистанционното. Онзи ден преброих колко дистанционни имам на масата в хола – 5! ПЕТ! Бах му майката! Има дистанционно за всичко – телевизията, уредбата, дивидито, климатика, вратата на гаража, сателитната чиния, компютъра, нинтендото, щорите на прозорците, универсално дистанционно, което никога не ползваш – всичко това за да те накарат да мърдаш само една единствена част от тялото си – дясната ръка.
- Или лявата.
- Не, 95% от дистанционните се правят за да са удобни за десняци. Леваците нямаме шанс в тоя свят. Когато бях в Япония им отне 5 дни за да ми намерят лява бейзболна ръкавица.
- Хаха, не ти завиждам.
- И най-лошото, - казва Кевин, като показва дясната си ръка, в която държи въображаемо дистанционно – скоро ще измислят дистанционно за ядене, – насочва го към устата си, – за пикаене, – насочва го към оная си работа, - за сране, - тук се обръща на една страна, повдига дясната буза на задника си и насочва дистанционнто към него, като издава едно – Бжжжт.
- Ето един човек, който определено се нуждае от дистанционно за да контролира задника си. - Имам предвид Тори, която тъкмо минава покрай нас.
Тори е самотна вдовица на 66, която има рак на дебелото черво. Работи нощна смяна на рецепцията в хотела, в който е отседнал Колин, а той ми разказва как тя често идва на работа с петно отзад. Също така е бивша алкохоличка, откъснала се благодарение на редовните посещения във Vineyard Church, което пък е сравнително ново методистко течение, създадено от изперкали от наркотиците хипита през 70-те. Бил съм на техни служби – започват с някаква модерна рок песен за възхвала на бог и завършват със същото, като всички пеят затворили очи и разперили ръце, а през останалото време пасторът говори колко набожни са евангелистите. Аз на това му викам отбиване на номера.
Тори се заговаря с Ема, а Кевин коментира:
- Мамка му, Ема бих я чукал само заради циците.
- Те са и единственото хубаво у нея.
- Няма значение, искам да пробвам със силиконова мома.
- Винаги съм се чудел откъде е взела парите за да си го сложи.
- Не знам, преди работеше в болницата като сестра, а сега е камериерка в мотела на Изход три.
- Хм...според мен, някой от лекарите я е тормозел сексуално, тя се е опитала да осъди болницата, но се е съгласила на извънсъдебно споразумение за няколко хилядарки.
- Да, добра теория, Гил Грисъм.
Откъм кухнята се чуват възгласи и двамата ставаме за да посрещнем Тейлър.
- Ето го и него! Том, какво мислисш, че е тоя път?
- Дочух нещо за желе.
- Ужас.
И точно такова се оказа, след като подноса стигна до нас след десетина минути. Честта да ни обслужи тази вечер има неповторимата Катрин, или както там е истинското и име. След нея върви един идиот на 20 години, морски пехотинец, прострелян в корема по време на мисия в Ирак и нямащ търпение да се върне там. Аз взимам една порция от подноса, която е всъщност парче слузесто, мазно, кафяво на цвят (да, именно), безформено парче желе, в което се мъдри някакъв резен портокал и след огледа веднага го хвърлям в торбата, която разнася местния герой.
Изтривам се в някаква салфетка, която стоеше на масата до канапето и сядам, леко разочарован, че този път не успях дори да опитам храната. Кевин казва, че отива да проведе професионален разговор с Тейлър, а до мен отляво сяда най-прекрасната архитектка на света. Дълга кестенява коса, младежки черти по лицето, големи стегнати гърди и къса пола, която показва дългите и крака. Аз се правя, че не я забелязвам и барaбаня по колената си в ритъма на Soggy Bottom Brothers. По едно време тя се протяга, хваща лявата ми ръка и я слага под полата си, където усещам влажна, гладка кожа - определено най-приятното нещо, което пипам днес.