Теменужен пламък
на свещта между двама ни,
очите тъй жадно впити във мен,
ръцете натискат ръба на масата
в очакване на вечерния полусвет.
Думите спират в гърлото нямо,
защо ли е трудно на двама ни само
да бъдем честити в любовта?
Откраднати мигове,
нощи безсънни,
тъжни очи сутринта.
Сърцата диктуват
и в огъня собствен
спасяват нашите грешни души.
Умирам при всяка раздяла,
жаравата в пепел заравям
да не може деня ми да руши.
И, отново възкръснала
от огъня чист на момина сълза,
аз при теб се завръщам –
така е жива моята душа!