Като котка елегантно
ще скочи бяло утрото
в чаршафите.
Няма да го стигна,
опашката му ще избяга
миг преди ръцете ми,
ще се протегне тялото му
по египетски,
ще седне в профил цяло
до светлината на прозореца
и лакомо ще лочи
от млякото на изгрева.
А сетне меко
ще си ближе лапите-
готово е да припне
тихо през стъклото,
оставяйки подире си
издраскан йероглиф-
кристален трясък
от втурване в деня,
от циркулиращи очи
и циферблати,
и компютри,
асансьори, улици
и телефони,
и екрани...
Сега е още бяло...
Не ми се иска да го плаша,
но винаги се плъзва толкова наивно,
винаги си тръгва- захитряло-
на ръба преди събуждане.