автор: kaliopa_ina

Точно този фотьойл знае наизуст най-удобната ми поза за гледане на телевизия, затова внимателно се увърта около тялото ми. Дори фотьойлите искат да са предпочитани. Моят дълго се състезаваше с една възглавница за земя, но накрая ми стана фаворит, благодарение на свойството си да приютява дистанционното в левия си ъгъл.
Възглавницата като че леко поизбеля от загубата и под дамаската й се появиха бучки. А-ха да я бракувам, когато котката я хареса. Има едни твърди ръбове, на които си точи захапката, ноктите и накрая се пльосва точно по средата й. Възглавницата вече няма основания да се чувства отхвърлена и прави нещо, което кара котката да мърка. Какво – не знам.
Така вечер се изтягам на фотьойла и си мисля, колко е хубаво, че не се налага да се състезавам с мъж за правата над дистанционното. Това ми хрумва винаги по време на реклами за бира. Аз пия вино, защо никой не се сеща да ми предложи новото си червено, побрало слънцето или някакво бяло с мека топлина? Като че не съществувам… Отказвам да пия бира заради непрекъснатите целогодишни реклами на тема мъжете знаят защо им е на една ръка разстояние. Бирата де.
Уффф, този филм е тъп. Време е да пощракам. Аз съм четиридесет и шест годишна богиня с дистанционно в ръка. Не е нужно дори да махам с ръка – разкарвам досадностите с леко движение на десния палец. Мога и с левия.
Щрак, щрак, щрак, щранккк… опа, някаква дългокоска тук гледа леко изпод мигли. Дълго. Може би е европейски филм, няма да има екшън и преследване, ще става за гледане. Очевидно - междучовешки отношения. В очите й има нещо – тъга и предизвикателство, сигурно е замесен мъж.
Звъни се, котката се изстрелва като куче, все пак е сиамка. Трябва да я затворя някъде и да видя кой се е сетил по това време. Късните новини минаха, значи е към единайсет вечерта. Майчице, сигурно нещо лошо се е случило, отдавна никой не ме търси ей така по никое време. Изскубвам се почти едновременно от фотьойла и хола, сърцето ми блъска в някакво… предчувствие, котката ме усеща и скача в ръцете ми, докато надничам през шпионката. Рени! От втория етаж.
- Може ли да вляза? – гласът й нещо притреперва, по пантофи е.
- Разбира се – каня я с облекчение, че е просто Рени, нищо страшно, нищо гадно не се е случило някъде навън. Тя собственоръчно пуска веригата. Усещам, че веждата ми се вдига в недоумение, винаги е била малко притеснителна, влизала е и се е курдисвала в хола, с прибрани крака и изобщо като на гости. Пък сега чак заключва.
- Георги е пиян – изстрелва – и налита на бой. Мога ли да поостана при теб?
Аха! Знаех си аз, че синината под скулата й не е от падане. Настанявам я в кухнята, докато правя какао, късничко е вече за кафета. Тя плаче. Предлагам й цигара. Малкият бил при баба си, слава Богу.
- Хайде остани тази нощ при мен – ласкаво й говоря с оня глас, с който приспивах децата, когато бяха мънички. Когато още имах мъж. Когато не бях по-щастлива, отколкото съм сега. Да си разведен си има преимущества. Особено ако имаш съседки с брачни проблеми на гости точно, когато ти е най-тъпо. Знам, че няма смисъл да й говоря сега, че трябва да го напусне. Знам, че тя знае. Знам и защо го търпи.
Защото още не си е повярвала.
Правя пуканки в микровълновата и й предлагам да се преместим в хола и да си бърборим на рахат от фотьойлите. Тя е свикнала с факта, че стоя до късно и ми е благодарна, усещам го по очите и жеста, с който грабва купата пуканки.
От телевизора все още се пули оная дългокосата. От филма, който щях да гледам като че преди цяла вечност. Не е мръднала и на милиметър, сякаш ей сега ще проговори. И в очите й още грее онова предизвикателство. Аха! Нещо програмата е запецнала, никоя не може да гледа толкова дълго към предполагаем мъж.
Дори по филмите.