автор: meiia

Едни прииждат, други си отиват.
Честно и нечестно, като в гара.
Заминалите бързо да изстиват,
a останалите бавно да догарят.
Забравен фас като око се блещи
и мисли си за тайните на мрака,
онези зад контактните му лещи,
потънали в най-пряката непряка.
Погледах, после свърнах в нея.
Аз също като оживялата угарка
просветвах още сякаш че се смея,
но плачех с листопада в парка.
И си заминах в котешка пътечка
по стъпките на тихите и лапи.
От чувствата свирепа буболечка
остана ми единствено. И хапе!
За да усещам: жива съм нарочно
да стъпквам клетвите необясними,
пророчества дотолкова неточни,
недовидели, че очите ми са сини,
че в тях са всичките ми грешки
нескрити зад пердета от омраза.
С очите странносини по човешки
дарил ме Господ или ме наказал.
И моля се със тях да виждам ясно,
ако и ти се спреш на тази гара,
където бъдещето някакси е тясно,
а миналото е горчивата отвара,
с която срещам всеки заблудил се
и никави илюзии не му оставям.
А ти навярно в мене вече бил си.
Пропуснала съм те. И остарявам.
От чакане, от бягства и раздели
навикнах с хаоса да си изгубен.
Но никой не усеща ангелите бели
направили дори и хаоса ми влюбен.