автор: siromah

Кървавочервеният диск на слънцето се търкулна зад хоризонта. Хора и животни въздъхнаха с облекчение. Лудият старец изкочи от къщи и се насочи към кучешката колиба. В ръцете си държеше един голям кокал.
― Вълчо, Вълчо! - извика той. - Къде си чедо мое?
Огромното сиво куче, чиито щръкнали уши и рунтава козина го караха да прилича на вълк, изскочи от колибата и радостно залая.
― Гладен ли си, миличко? Ела, дядо ще ти даде кокал.
Кучето изквича и захапа кокала.
― Ти си добър пазач! - погали го лудият старец и го почеса зад ушите.
Животното весело размаха опашка и се заумилква в краката му.
― Зная, чедо, зная. - похвали го той. - Ако не беше ти крадецът щеше да се измъкне безнаказано!
Нехранимайкото чу човешка реч и изстена.
― Во...ди...ца..., даааа...йййй ми во...ди...ца... Бо...жеее...
Невръстният крадец беше завързан с тежка желязна верига за ръцете. Краят на веригата завършваше със забит в земята кол.
― Искаааам... да у...мраааа! - простена отново момчето. - Убийййй мееее!
Кожата му беше прегоряла от жестоките лъчи на слънцето и беше придобила вида на изсъхнало листо. Усните му се бяха покрили със струпеи, а очите му бяха загубили дяволския си блясък. Тънка струйка кръв бе засъхнала на вратлето му.
― Е, крадльо? - усмихна се подигравателно старецът. - Нека това да ти напомня за дядо ти Милен, за сълзите ми. Първо ми отмъкна кокошчиците. - Мисълта за любимата Чернушка, напълни очите ми със сълзи. - Повторно се върна и въпреки че ти нашибах задника с коприва, не си взе поука, а ми отмъкна две от малките ми прасенца. Знай само едно - ако те пипна за трети път в двора ми, ще ти напълня задника с олово. Ясно ли ти е?! - сивите старчески очи изгледаха студено момчето. То не издържа на погледа му и наведе виновно глава.
― Един път предупреждение, втори път и на третия път пушката!
Сухата старческа ръка стисна крехкото момчешко рамо. Нехранимайкото изпищя. Старецът беше невероятно силен за годините си.
― Сега си обирай крушите и очите ми да не те видят за втори път!
Малкият крадец облиза кървавите си усни и престъпи несигурно напред. От продължителното стоене на едно място, тялото му се беше вдървило и той престъпяше като сомнамбул.
Малкият се измъкна през дървената порта и се насочи към реката. Кожата му беше прегоряла като кората на препечен хляб. Той прекоси направо през люцерната и се потопи в реката. Хладните й води го накараха да се почувства в рая. “Аз ще се върна, дядо Милене! - закани се нехранимайкото, избърсвайки сълзите си. - Който се смее последен, се смее най- добре!”.
В главата на нехранимайкото беше назрял зловещ план. Какво ли беше намислил?...
......................................................................................................................
Малкият се измъкна в полунощ от постелята и се отправи към стопанския двор. Месечината беше огряла и осветяваше пътя му. Едно куче го подуши и се разлая. Нехранимайкото се снижи до плетената от колове ограда и се огледа. Не се виждаше никакъв пазач. Той навярно си седеше и си посърбваше любимата сливова ракия. Малкият изчака още малко, за да се убеди че няма никой и после се затича към дългата барака в другия край на двора. Никой не го видя. Вратата беше заключена, но нехранимайкото не се смути. Той се покатери чевръсто на черешовото дърво, което растеше близо до бараката и се заизкачи към прозорчето. За негово щастие беше отворено. Малкият крадец седна на перваза и внимателно опипа с пръсти под себе си. Кракът му се докосна до някаква каца. Той се ухили и скочи на капака на бурето. Планът му вървеше по мед и масло. Малкият се спусна чевръсто на земята и драсна една клечка. Тя пламна и освети вътрешността на бараката. Нехранимайкото се обледа няколко секунди, преди погледът му да се спре на бурето с нарисувания човешки череп и пречупени кости. “Особено отровно!” - беше написано на него. Малкият измъкна празната бурена бутилка и я напълни с отровата. Тя беше същата, дето я използваха за тровене на дивите зверове. Хората напояваха късове месо с отрова и го разхвърляха из планината. Мечки, вълци и лесици умираха като мухи...
Нехранимайкото пусна бутилката в пазвата си и се покатери на бъчвата... След половин час беше вкъщи. Той скри бутилката с отрова в храстите и се вмъкна в постелята. Среднощното приключение го беше изморило и той заспа с отворена уста...
......................................................................................................................
― Ставай!- разбута го майка му. - Ще закъснееш за училище! Вземи си торбето с букварите. Ето, тук съм ви опекла нови сладки. И да не ги изядеш сам, проклетнико, че ще ти отпоря ушите! Да дадеш и на Сребрето.
Малката му сестричка беше в първи клас, а той беше в пети. Въпреки разликата в годините си, те бяха в една класна стая. Селото беше малко и всички ученици на възраст между 8 и 15 години, бяха обучавани от един и същ учител.
― И му мисли, ако избягаш пак от школото! Учителят ми се оплака, че миналата седмица си бил само един ден. Останалото време си ритал топка на игрището! Вярно ли е?
― Лъже, не му вярвай! - излъга нагло нехранимайкото и се измъкна през вратата. Сестричката му наметна малката плетена торба на рамо и го последва.
― Почакай ме, бате! Не мога да те стигна!
Малкият крадец видя една гургулица, която беше кацнала на крайпътното дърво и се спря.
― Уха! - ухили се той и извади прашката си.
― Моля те, батко, не наранявай птичката! - задърпа го сестричката му за панталоните. - Ще те издам на учителя!
― Ще кажеш на учителя и няма да ти дам сладки. Ще ги изям сам! - закани се той и я дръпна силно за плитката.
Малкото момиченце изпищя и заплака.
― Батко ме биеееееееее, батко ме биеееееее! - разплака се тя.
Камъкът профуча във въздуха и за зла участ удари нещастната птица в гърдите. Тя се преметна и няколко пера хвръкнаха във въздуха.
― Улучих я! - възкликна малчуганът и започна да подскача радостно. - Улу...
― Да се махаш нехранимайко! - показа се някой на прозореца на съседната къща и се закани. - Ще кажа на майка ти!
― Ще кажеш на майка, ама ще ти изпочупя прозорците! - закани се той.
Той се засмя и се затича към училището. Минаваше осем часа и той отново беше закъснял.
― Къде скиташ, Момчиле? - запите го учителят. - Сестричката ти дойде преди десет минути. Защо те нямаше вчера?! - намръщи се той. - Иванчо ми каза, пак си играл футбол на стадиона! Вярно ли е?
Учителят беше възрастен мъж с посребрена коса и прости сини памучени дрехи. Той се приближи до Сребрето и я погали по косата.
― Защо биеш сестричката си? Не те ли е срам?!
― Ба, не съм я бил! - излъга нехранимайкото.
― А защо са й червени очите?
― Падна и си удари коляното!
― Къде беше вчера?
― Болен бях, учителю! - излъга отново нехранимайкото. - Имах треска. Цял ден лежах в завивките!
― Имаше треска за печено кокоше месце! - учителят намести очилата си и го изгледа строго. - Как не те е срам да откраднеш кокошците на бедния човек?! - гласът му стана неочаквано суров.
― Не е вярно, другарю учител! Никакви кокошки не съм крал! - нехранимайкото се извъртя и погледна назад към чиновете. “Издайник! - скръцна той със зъби. - Ще се разправя после с тебе!”
Иванчо се разтрепера като лист и се сви на чина си.
― Последният урок, който взехме беше за ВОСР. Можеш ли да ми кажеш, Момчиле, как започва тя?
Нехранимаикото стана с нежелание и се почеса зад ухото.
― Аврора. - прошепна някой от задните чинове. - Крайцерът Аврора.
― Не чувам! - извърна се нехранимайкото. - По- силно!
― Аврора! - разнесе се отново шепот.
На малкият крадец му се стори, че чува “ на двора”.
― На двора! - рече смело той и погледна учителят победоносно.
― Какво на двора?! - смая се учителят.
― Какво на двора? - прошепна нехранимайкото и се обърна назад. - Какво е станото на двора?
― Топчето е пукнало - чу се отново отзад.
― Попчето е пукнало! Ритнало бакърчето! - смело добави той. - Старият поп.
Всички се разсмяха, а учителят се хвана за главата и седна на стола.
― Ох, Момчиле, Момчиле! - въздъхна учителят. - Ще ми разбиеш сърцето. Бягаш от училище, биеш сестричката си, малкото пъти когато си тук, въобще не си в час. Нищо не е станало “на двора”, а от “крайцера Аврора”. И никакво попче не е пукнало, а топчето е пукнало. Крайцерът “Аврора” е дал първия залп срещу “Зимният дворец” на царя. Неговият залп е дал началото на ВОСР. Кой е първият вожд на пролетарията? - сините му очи изгледаха хладно нехранимайкото.
― Чингиз хан! - разнесе се шепот от задните чиниве.
― Чингиз хан! - отвирна смело нехранимайкото. - Чингиз хан е първият вожд на пролетарията!
Учителят стоеше като вкаменен. За тези думи можеха да го пратят в...
Ледени тръпки полазиха по гърба му, когато се сети къде можеше да осъмне. Хората от ДС нямаше да го питат дали той е научил ученика или не. За шеги с партията, особено с вожда на ВОСР никой не прощаваше.
― Ленин, тикво такава! - изкрещя учителят, изгубил търпение. - Ленин, Ленин - повтори той и започна да налага нехранимайкото с показалката - по ръцете, по раменете, по главата. - Ленин, Ленин...
Нехранимайкото не издържа и побягна навън. В двора на училището той срещна Спас, Ради и Владко. Те ритаха стара футболна топка.
― Хайде да отидем на стадиона - предложи Момчил. - Ще направим мач.
― Само четирима сме - рече Влади. - Нямаме достатъчно хора.
― Гошо е “болен с температура”, а Стоян е със “счупен крак”. Ще минем през тях да ги заберем.
― Отлично. Да вървим.
Момчетата се затичаха по прашната селска улица, ритайки топката...