автор: alexey

Улавям се, че много по-лесно разказвам измислени истории, лъжа или говоря безсмислици, отколкото си спомням.
Да си спомня? Разранените ми крака се търкат в изтривалката на думите, косъмчетата по прасеца настръхват от ненужна възбуда.
Изправям се пред прозореца. Усещам кинжала в сухожилието си: падам, мекият килим ме всмуква, процеждам се през паркета, грапавите каменни блокове, попивам в земята.

Поливай цветята, докато ме няма.

. . .

Събудих се в 4.17. Встрани от мен зееше пружинната бездна на двуетажното легло: някой хъркаше, други му пригласяха.

Планината залепяше празни черни листове върху стъклото и аз не си спомних нищо, никого, не пожелах да съм никъде: старикът с тапи в ушите хърка и пожълтелите му дробове изхвърлят прозрачни хрипове в гърлото ми. Преглъщам и вече не се страхувам от старостта.

. . .

Прочетох, че пътят от хижата до заслона е 2ч.20мин. Струва ми се, че вървя цяла вечност. Теренът е стръмен, в наситени червено-зелени петна, с налудничави насипи от плътносиви камъни. От време на време пронизителният писък на водата я извежда над скалите, надолу в бездната, където тишината е примамлива и подлъгваща.

Мъглата се влачи към нас, бяла и топла като мляко. Постепенно лицата им, мокрите от конденза кичури, синкавите устни и тънките дъждобранни тела се губят. Умората замръзва върху кожата ми и се чупи на късове. Не усещам болка, нито студ.
Млякото влиза в очите ми. Ослепявам. Не си спомням нищо: в този миг бих могла да умра.
Пожелавам си само чаша чай.

. . .

Те никога няма да ми простят, че съм ги забравила. Че съм ничия, поглъщам топъл билков чай, а вятърът блъска прозорците на заслона. Малко коте ляга в скута ми. Остри, безразлични букви се врязват в каменна плоча и изписват нечие име, ден, месец, година. Неотдавна. Жената вари супа и разказва за нелепата му смърт: след новогодишната нощ тръгнал надолу към хижата с торби боклук и се спънал. Дори нямало сняг.
„Той беше душата на заслона.“

Лице от снимка пресича млякото, загубило правото си да се променя. Бързи, типографски пръсти приковават името в съзнанието ми: а аз дори не помня своето.

. . .

...И аз се обръщам към вас, и вие имате цялото време на света да запушите ушите си, да ги натъпкате с памук като онзи старец в хижата. Да прочистите дробовете си с равномерно хъркане насън. Вие, коите сте били запомнени и забравени: отдалечавахме се едни от други в снега, малки черни точки. Отлющвахме кожа след кожа: стръмнината се превърна в плаж с отровени мъртви птици. Вълните дрънчаха в консервени кутии, две риби доплуваха до мен и аз ги изядох. Тълпите, които очакваха да бъдат нахранени, преглътнаха лигите си и се стопиха...

Внезапно чух писък на саксофон и изтръпнах от утеха и облекчение: тук никой не свири на саксофон. Тук няма никого.

Това никога не се е случвало.