автор: jonkata

Свечеряваше се, когато приключи с редакцията на романа, последната. Излегна се във фотьойла и взе от малката масичка до него проекта за корица. Рисунката и цялостното й оформление бяха на жена му. Тя упорито настояваше да я направи и той, макар и с неохота, прие. Себе си успокои с мисълта, че прави компромис в интерес на семейния мир. Разглежда я дълго.

Свали очилата, отпусна глава и затвори очи. "Не става!", каза си, остави я на мястото й и захапа края на дръжката на очилата. "Аз не я харесвам, та какво остава за другите хора? Ще вдигат рамене и ще се питат недоумяващо, защо корицата е толкова грозна? Не може да съм такъв кретен! Вместо да продължавам да я лъжа, ще й благодаря и ще кажа, че не ми харесва." Отказа се! Мисълта за онази противна въртележка – а моят талант, твоят талант, завистта ти, неразбирането, егоцентризмът ти…, го вбеси. Щеше да се развика, разплаче и не се знае колко дни ще тънеше в обида, зарязвайки и него, и домакинските си задължения. Ще трябваше сам да се грижи за себе си. При тази мисъл го връхлетя онази досада, примесена с притеснение, която полепва по вътрешностите, а после бавно достига лигавицата на носа и устата и набъбва като желе. Усети я и по кожата си. Пареше като ужилване от коприва.

Андрей стана и с олюляване се отправи към банята. Надяваше се водата да отмие неприятните усещания. Старателно регулира топлата и студена вода и се опита да прогони неприятните мисли от главата си. Наблюдаваше как струйките вода, криволичейки се стичат по добре развития му гръден кош. Някои не устояваха на релефа и падаха на едри капки върху емайлираните плочки.

Изскърца дръжка на врата и някой каза нещо, но водата превърна тези звуци в съскане. Рисунката се вряза в съзнанието му с още по-заострени черти. Потрепери. Само злият гений на жена му можеше да я роди.

На черен фон, по диагонал, са разположени три светло сиви силуета. Един мъжки и два женски. Едната жена е с дълга, щръкнала нагоре коса, което заедно с неестествено издължените силуети създаваше усещане за засмукване. Без видима връзка следващият акцент са огромните полови органи и сребристите светлосенки, от които единствено лъхаше студенина и отчужденост. Заглавието на книгата, се намираше в долния край на листа и беше издържано в същия сребрист цвят. На местата, където буквите докосваха телата, изглеждаха като изядени, но пък за сметка на това тъмносивите букви от името му, в горната част на листа, които попадаха върху сребристото, изпъкваха и пораждаха доста неприлични асоциации у читателя.

"Брррр…сега пък защо потече студена вода? И откъде се взе тази пара?", сам засмукан от вакуума на корицата, той не разбра кога в банята беше влязла жена му.

– Къпя се! Сам! – каза през зъби.

– Ще изгориш, Сам! – Парата плъзна из апартамента, а и…

Андрей осъзна какво се е случило и при мисълта за болките и неудобствата, които сега ще трябва да преживее го обзе такъв бяс, че се развика на жена си, и не чу последните ù думи. Опипа гърба си, за да установи какви поражения си е причинил. Очите му се насълзиха от болка и яд. Излезе от банята и застана пред огледалото в антрето. Разтърка очи, за да проясни погледа си и се заоглежда. Не беше сам. Откритието направи ведно с изкрещяването на жена му:

– Андрей, казах ти, че имаме гости!

Известно време остана да стърчи пред огледалото и гостите си, в естествен вид. Понеже нямаше подръка смокинов лист, жена му съобразително обви долната половина на тялото му с кашмирения шал, който той й подари миналата Коледа.

Миналата Коледа! Купи го от ъгловия магазин за луксозно бельо на Цар Самуил и Вихрен. Беше студен декемврийски ден. Един от ония, които те карат да намразиш зимата. Минаваше обяд. Мъглата се сгъстяваше, а острият северен вятър се усили. По улиците имаше много хора. Вървяха бързо, нахлупили ниско шапките си, гледаха мрачно и се тълпяха в магазините.

Още с влизането ме лъхна приятната топлина и аромат на марков дамски парфюм, но не можех да се отпусна. Бях решил, за Коледа, да й купя красиво, еротично бельо. Започнах да се губя сред всички тези форми, размери, цветове, панделки, цветчета и дантели. Помолих една симпатична млада дама, през палтото прецених, че има размерите на жена ми, да ми помогне в избора. "Тя е художник – започнах – рисува с меки пастелни тонове, ярките цветове и контрастите не са сред любимите й изразни средства.", ако това може да ви ориентира. Избраната ме погледна в упор, задържа погледа си върху мен за кратко и без да продума, започна да оглежда щендерите и семпло облечените пластмасови торсове. След няколко минути поиска да й свалят един от най-горната полица, обърна се към мен, и каза, "Вижте това. Мислите ли, че ще й стане? Този е моят размер!", и свали палтото си, за да добия по-ясна представа за размера. Това, което видях ми хареса. Признах й! Заедно с комплекта поисках и един светлокафяв кашмирен шал на големи черни цветя. Помолих да ги поставят в луксозни опаковки и в пакета с шала мушнах визитната си картичка. Излязохме заедно от магазина и отидохме да изпием по кафе в един наскоро открит бар на Вихрен. Обстоятелствата работеха за мен. Докато си разказвахме, кой с какво се занимава, с радост открих, че тя е секретарка на главния редактор на най-доброто книгоиздателство в страната. Когато се разделяхме, аз й пожелах весели празници и й дадох подаръка. Взе го с усмивка и без увъртания, а в отговор ми даде своята визитка, с обещанието да се видим скоро.

Сега те, Петър Петров, шефът на издателството, жена му, Евгения Петрова и бившата му секретарка, понастоящем моя редакторка, стояха пред широко отворената входна врата на апартамента ми, точно срещу мен и не знаеха накъде да тръгнат.

– Извинете ме – казах след като се опомних и отидох в спалнята. Жена ми ги покани да влязат, след това дойде при мен с кофичка
кисело мляко и едва удържайки се да не избухне в смях, намаза обилно парещите участъци. Обух един панталон и се върнах при гостите. "Толкова удобен случай, да обявя, че не съм готов с ръкописа, едва ли съдбата щеше да ми предостави втори път.", помислих си.

– Извинете за нелепото посрещане, което ви устроих, но всичко идва от романа.

– От романа? – извикаха хорово присъстващите.

– Да. Не харесвам края и смятам да преработя последната глава. Ще сменя заглавието и рисунката на корицата.

– Това ли било? Не ти харесва рисунката ми?

– Ох, олекна ми! – каза редакторката, обръщайки се към жена ми. – Време беше да ти го каже и да си потърси друг художник.

– Така ли? Май трябва и аз да кажа, каквото имам за казване, та
да ми олекне и на мен.

Все в духа на тези здравословни открития, домакинята посъветва
госпожа Петрова да си потърси по-свободен съпруг, защото сега Тя пишела любовен роман с настоящия й.

– О, тази история остаря, скъпа! Вече близо година Тя е любовница на твоя съпруг – изчурулика Петрова с най-широката усмивка, с която разполагаше.