автор: thebigplucky

Изхвърляш и забравяш...
Стари писма, по-горещи от всякога.
Забравени дневници, били някога важни,
нашепващи несподелено станало.
Картички от приятели - от някогашни ваканции.
Изрезки от вестници, статии за нещо забравено.
Протрити джинси - отдавна на никого не стават.
Пожълтели фотографии на хора, които ги няма.
Кичур коса - отпреди казармата.
Шепа миди събрани от извървян с някого бряг.

Изхвърляш и забравяш...
Изтъркани плочи, изплакващи пропукващ джаз,
грамофонът, повреден, отдавна прашасва.
Разпарцалена телеграма: "Почина баба ти!"
Покани за сватби,
кошнички с пухчета,
разнищени мартеници... -
бялото отдавна не е бяло.
Ключодържателят от първата ми кола.
Гривната ти - от десет години чака да я залепя.

Изхвърляш и забравяш...
Избелели плакати на любими състави.
Изсъхнало цвете между пожълтели страници
изписани думи:" Обичам те! Не ме забравяй!"
Снимка на момичето от съседния клас,
толкова нощи заради него не спах.

Изхвърляш и забравяш...
Спомени, блянове,
римувани мисли в стари тетрадки,
наивно изплакващи изтичаща младост.
Трета струна за китара, ръждясала.
Песни, набързо надраскани с почерк неравен,
мелодията – незапомнена, отшумя с един листопад

Изхвърляш и забравяш...
По ръцете прокапват изтървани сълзи.
Размазват се думите, формите, мислите.
Къде мина границата на това, което обичахме
и това, което трябваше да си забраним.
Прекрачваме датите, а от нас изтича, кърви.
Минало е... А защо боли така отблизо?...
Станалото някога - докъде ни достига?...
И на кого е нужно, освен нас самите?...

Този товар - до залеза ли ще го влачим...
Още е в далечината, гасне бавно...
едва захладнява.
Непоносимо неизстинали неща, незабравени, докосват ни пак.
Полъхва безвъзвратност...
... в очите засолява.
В ръцете ми неистово те иска стих някогашен,
самотен тихо изплаква...
Изхвърляш...
И не забравяш...
Никога...
... Ти си това...