автор: Dimi

Будна като руса месечинка,
със релеф на дюните в Созопол,
леко ляга в дланите ти зимни
да нахрани морския ти спомен.
Драсваш с нокът твърдата й кожа,
близка е и толкова далечна,
груба вън, отвътре е шедьовър,
само за открилите предречен.
Сложиш ли ухо върху сърцето й,
няма звук такъв и няма грешка,
разцъфтява истинска симфония,
с малко име, за да я запомниш.
Тя е просто стих насред мъглите
в глината на бавните й пръсти,
в онзи кислород, стоял на тъмно,
но открил прозорец, за да съмне.
Чуваш ли се в нейното бърборене,
камерно отекнало в туптежа ти?
Тя е жива вътре в коридорите
и те чака вече цяла вечност.