Тя беше млада - или поне така изглеждаше.
Природата благосклонно беше спестила пет - шест години по лицето ù. За сметка на сърцето. Още на шестнадесет години тя бе написала: "...изморено сърцето ми бие, заскрежено от студ е ... и прашно"
Тя беше цветна - или поне се опитваше да бъде такава.
Обличаше цветни дрехи, слагаше цветни обувки - в напразни опити да избяга от сивотата на ежедневието си.
Тя беше весела - или поне за такава минаваше.
Усмихваше се често - по задължение, все пак усмихнатата жена е приятна гледка. А всъщност беше тъжен човек.
Тя беше пораснала отдавна - или поне за такава я мислеха.
Преди около седемнадесет години - но все още гонеше вятъра. И през нощта гушваше котката и спеше с куклата.
Тя беше замислен човек - или поне такава представа създаваше.
Имаше цветно въображение - мислеше в образи и следвайки пътя на мислите си, тръгваше нанякъде и само присъстваше физически там, където беше.
Тя мечтаеше за обикновени неща - или поне такива ù се струваха.
За онези неща, които правят жената жена. Но никой не усети това и не поиска да изпълни мечтата ù.
Тя беше слаба - или поне така се чувстваше. Но зад илюзията за силна и уверена жена, не даде възможност на никого да разбере това.
Тя обичаше да плаче - или поне от това ù олекваше.
Тихо и незабележимо, без да полага усилия - сълзите се стичаха сами.
Тя беше красива - или поне така твърдяха другите за нея.
Имаше забележителни очи, коси и черти. Правеше впечатление с присъствието си. Но само тя си знаеше колко ù струва това.
Тя се влюбваше дълбоко - или поне за нея това беше любов.
А близките ù хора се ядосваха, че е толкова праволинейна и сляпо влюбена. И че живее в собствен свят.
Тя харесваше дъжда - или поне така твърдеше.
Изтръпваше от усещането на мокрите му целувки по кожата си. Но до ужас се страхуваше от бурите.
Тя вървеше по улицата - сама, замислена и звучно потропваща с високите токчета на белите си чехли, преметнала дръжката на чантата си през гърдите. А в дясната ръка напред-назад унесен в ритъма на крачките ù се поклащаше черен чадър.