автор: lachistata

Не се ли вижда вече къде започва
коридата на нашата любов.
Осиновени, чужди думи
нанизал си на шпага
и до последно, зная, ще се браниш.
Докато се срутя на арената
ще ме нападаш,
няма да мирясаш.
За миг ще се отдръпнеш,
както винаги,
ще чакаш дъх да си поема,
плаща червен да размахам
и пети в метал ще звънко потрaкам.
Но аз имам тайната
и зная малкия ти трик,
луд матадоре,-
грозните думи не са твои отроци,
а бялата магнолия в косите ми утре
от теб ще е донесена
пред вратата ми в кипнало утро.
Ръката ти- по мъжки нежна
утре ще прегърне най-нежното у мен,
но утре идва след нощта ни...
Сега си бесен, налитащ като бик,
свиреп, откъснат, плашещо егоистичен,
готов с един жесток откос
мъжката си сила да покажеш.
Ала какъв си само мъж...
Как винаги се връшаш
толкова разкаян и оголен,
глава склоняваш в полите ми
и се кълнеш, и съжаляваш
толкоз много, толкоз страшно,
че винаги ти вярвам.
Уплашен си като дете
и в миг на милосърдие
сама не мога да простя на себе си,
че вчера за секунда даже
сме се мразили...