автор: matador

От себе си не можеш - и да искаш, да избягаш ти-
до края си ще носиш в себе си и свойта същност.
Годините ще изкривят походката ти, тялото, чертите,
но всъщност - променена ще е само твойта външност.

Напразно ще се вричаш понякога да бъдеш лош,
защото ще даряваш даже малкото, което имаш.
Когато непознат на портата похлопа посред нощ,
ще го посрещнеш с хляб, че той не търси рими.

Ще спреш крадеца, изникнал внезапно от мрака-
нали и той, и светът, ще бъдат тъй различни в зори.
На хлапака ще кажеш, за изтървана монета заплакал,
че са много малко нещата, които ще има с пари.

На съседа, когато пиян пред входа тъмен те блъсне,
ще помогнеш да види, че животът е толкова кратък-
че вече забързана идва смъртта и косата й съска
над главата приведена и над острият лакът.

На човека с триона, връз рамото си клон понесъл,
ще викнеш, че раненото дърво ще страда дълго,
и че пътят към доброто все ще е стръмен и тесен,
ако само печал от постъпките наши покълва.

А когато изкачиш към небето високата стълба
и ангел посочи пътя към рая - твоя награда,
ще поклатиш глава, и додето под теб се разсъмва,
ще тръгнеш кротко по пътеката, водеща в ада.