Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Paradisodreamshotel
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14159

Онлайн са:
Анонимни: 503
ХуЛитери: 3
Всичко: 506

Онлайн сега:
:: Heel
:: AlexanderKoz
:: poligraf

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСъвременна приказка
раздел: Разкази
автор: oziris

Имаше едно време едно момиче, което обичаше целия свят. То беше не по-малко красиво от „царската дъщеря” в приказките и не по-малко умно от „бедната мома” в същите тези приказки.
Само че, съвсем не като в приказките, живееше в едно провинциално градче на една провинциална държавица. И, съвсем не като в приказките, се влюби в едно момче, което по нищо не отстъпваше на „най-малкия брат” или на „красивия принц”, но пък орисниците, за зла съдба, му бяха лепнали етикета „без бъдеще” на красивото челце още от раждането. И то си порасна с него. А, покрай него порасна и момичето.
Двамата, разбира се, се ожениха и, по някакво небивало чудо (може би единственото в тази приказка), останаха в същото това провинциално градче на същата тази провинциална държавица, за която идеше реч в първия параграф. Но поради въпросния етикет ли, поради що ли, отново, съвсем не като в приказките, животът им протече напълно безбурно, безламийно, безжълтично и нормално.
Порасналото момиче беше запазило своята любов към всичко живо и своята безкрайна доброта. Откакто се бе родило, то не бе наранявало никого и никога нямаше да го стори. Но, за беда, точно тази негова доброта и красота му бяха достатъчни да живее точно като в приказка. То обичаше своето пораснало момче и не можеше да си представи живота без него. Неговата любов бе такава, че не му бе нужна същата взаимност, но въпреки това я имаше. Момичето обичаше точно толкова силно и предано, колкото бе обичано. И това му бе предостатъчно, за да бъде щастливо. А двете деца, които се родиха на влюбените, бяха просто венецът на това щастие и плодовете на искрената им любов.
Но защо за беда ли? Защото не всеки живот е като приказка. Не всеки има толкова малко и в същото време толкова безкрайно много колкото това момиче. А и не всеки може да бъде щастлив с малкото, което има. И момичето накрая стана жертва на злобата, която никога не бе изпитвало през живота си.

През един хубав летен ден, когато слънцето, както винаги, грееше и птичките пееха, двамата влюбени се връщаха от разходка. Вярно, връщаха се малко по-рано от предвиденото, защото на малкото им момиченце му беше станало лошо, но все пак всички бяха усмихнати, защото знаеха, че „няма страшно, зъбчето ще мине”. Порасналото момче отвори странно открехнатата врата повече с изненада, отколкото със страх и се сблъска с гледка, която не бе очаквало да види през живота си – двама от милите им съседи най-спокойно тършуваха из дома му, а третият услужливо изключваше от контакта стария цветен телевизор – единствената що-годе ценна вещ в цялата къща. Порасналото момче не се обиди, нито изпита дори капчица ярост. В този същия миг сърцето му се изпълни единствено със съжаление – безкрайно съжаление към нещастните хора, които посягаха на бедния му дом, от който нямаше какво да вземат; които посягаха на бедния му живот, от който не можеха нищо да вземат...
И точно това съжаление, което така ярко се изписа в очите му (защото то не можеше и не искаше да крие нищо) допълни последната капка, която преля чашата. Милият съсед, който стоеше отдясно на момчето и извън полезрението му, без да сваля усмивката си, описа чудесна дъга с щангата, която държеше, и напълно като по книга свали на земята своя противник. Момичето, което обичаше целия свят, нито избяга, нито се развика истерично – не само защото това нямаше да възкреси мъртвото му момче, нито да спаси нея и децата (понеже парите им достигнаха само за това изолирано място в покрайнините, заобиколено от всички страни само от мили съседи), но и защото цялата му същност упорито отказваше да проумее това, което очите й виждаха.
Другият мил съсед, който вече бе успял да изключи телевизора и съвсем вещо да го увие с кабела, за да не му се пречка, го остави леко на земята и ненужно бързо скочи към порасналото момиче...
А през това време слънцето си грееше не по-малко силно, птичките пееха не по-малко красиво и нежно, хората се връщаха изморени от работа, подготвяйки се само за три неща – вечерята, спречкването с любимия човек и оттеглянето в собствената стая, за да се почне пак отначало на другия ден...
Момичето, което обичаше целият свят, прегръщаше трупчето на смелото си малко момченце и за пръв път в живота си плачеше горчиво. То нямаше нито сили, нито желание да изключи оставеното по невнимание ли, поради що ли, радио, което пееше не по-малко сладко от птичките за намалената престъпност и за повишения жизнен стандарт в милата провинциална държавица...

Разследването продължи около седмица, през която изключително компетентните и некорумпирани органи на реда, за жалост, не успяха да открият и заловят похитителите, но пък за сметка на това още по-изключително моралната и услужлива преса успя да раздуха и изкриви до такава степен „случая”, че куцо и сакато да може да коментира вещо съдбата на „като по чудо спасилата се от обира”.
Порасналото момиче лежеше на болничното легло с очи, зачервени от плач. Не, то не плачеше заради лицемерните „съболезнования”, които му изпращаха всеки ден ненадейно изпълзяващи от всички дупки наоколо „близки”; нито за това, че не можеше да иде на гроба на съпруга и децата си; нито заради срамната болест, която изгаряше плътта му и която се свенеше или просто го бе страх да разкрие на лекарите (не че и да го беше сторила, това щеше много да помогне), то плачеше просто защото единственото му желание бе да отиде при децата и своето пораснало момче, а единственият начин, по който можеше да го стори, беше грешен пред дядо Господ.
Момичето, което обичаше целия свят, така и не успя да зарадва милите съседи като бъде благополучно изписано от болницата и не им даде възможност да повторят благословиите си този път по-успешно, довършвайки го напълно. Не, то, съвсем не като в приказките, просто почина без да има кой да го съживи. И дори, съвсем не като в приказките, смъртта му не бе причинена от липсата на душа, от любов или от нещо поетично и възвишено, а чисто и просто от онова заболяване, с което бе благословено за добрия си праведен живот и което прояде плътта му.
Преди да умре, то каза: ...


Публикувано от BlackCat на 04.08.2007 @ 09:35:52 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   oziris

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.07.2024 год. / 15:24:57 часа

добави твой текст
"Съвременна приказка" | Вход | 4 коментара (12 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Съвременна приказка
от vanvani4 (fufite) на 04.08.2007 @ 12:25:16
(Профил | Изпрати бележка)
Много, много тъжно, но за съжаление нещата от живота!
Поздрави!


Re: Съвременна приказка
от oziris (rrrrrrr@abv.bg) на 04.08.2007 @ 18:50:23
(Профил | Изпрати бележка) http://kirilvlahov.blogspot.com/
Ами не, всъщност не е много реалистично, макар че всякакви изроди има.

Аз всъщност оставих коментарите, за да прочета какво според теб, да речем, би казало момичето. Тоест ти, на негово място.

Е?

]


Re: Съвременна приказка
от vanvani4 (fufite) на 25.08.2007 @ 12:40:33
(Профил | Изпрати бележка)
Преди да умре то каза: " Защо, господи, защо точно на мен?" и прокле, и господ, и целият свят ─ то вече не беше най доброто момиче!

]


Re: Съвременна приказка
от vanvani4 (fufite) на 25.08.2007 @ 13:35:41
(Профил | Изпрати бележка)
Преди да умре, то каза: " Защо, господи, защо точно на мен?" и прокле, и господ, и целият свят ─ то вече не беше най- доброто момиче!

]


Re: Съвременна приказка
от vanvani4 (fufite) на 25.08.2007 @ 13:37:23
(Профил | Изпрати бележка)
Преди да умре, то каза: " Защо, господи, защо точно на мен?" и прокле, и господ, и целият свят ─ то вече не беше най- доброто момиче!

]


Re: Съвременна приказка
от thundergoddess на 04.08.2007 @ 19:12:20
(Профил | Изпрати бележка)
Трябва да свикваме май - вече това става все по-нормално нещо :(


Re: Съвременна приказка
от oziris (rrrrrrr@abv.bg) на 05.08.2007 @ 10:09:42
(Профил | Изпрати бележка) http://kirilvlahov.blogspot.com/
Ами на мен и на едни приятели ни се случи нещо подобно, затова и не ми се струва вече чак толкова нереална тази историйка.
Да речем, да не ги хванат полицаите дори докато го писах ми се виждаше невъзможно, но сега разбирам, че при нашата полиция и съд - по-нормално нещо няма. :(

]


Re: Съвременна приказка
от oziris (rrrrrrr@abv.bg) на 05.08.2007 @ 21:29:43
(Профил | Изпрати бележка) http://kirilvlahov.blogspot.com/
Ахаххах, единичка ли бре, моми и момци :D аз пък си мислех, че си плещя напразно и никой не ми обръща Фнимание... а зайчетата обръщалии ;)

Еми радвам се, че оставих оценките тогава. ;)

Тоя с единичката - я кажи какво не ти хареса де, бива ли ся така да ме депресираш, ша зема да се откажа завинаги от писането... и после кво ш правите без мен. :D И което е по-важно - кво ш праи литераТурата...

*хлъц *хлъц

*въздъх

;]


Re: Съвременна приказка
от dandan на 17.08.2007 @ 15:45:16
(Профил | Изпрати бележка)
Разби ми сърцето твоята приказка.
А колко ли има неразказани...


Re: Съвременна приказка
от oziris (rrrrrrr@abv.bg) на 08.09.2007 @ 15:28:31
(Профил | Изпрати бележка) http://kirilvlahov.blogspot.com/
Милиарди... Не можеш да броиш до толкова :ЪЪ

;)

]