автор: Silver Wolfess

Горяла ръж и вятърно бездомна -
завръщам се. По стъпките ми – здрачът.
В осилите гнезди щурец. Не мога
през тънкия му глас да се прекрача.
Прокъсано е пъстрото хвърчило.
В безумния му повик за летене,
все търсила съм кодове космични,
а космосът е раснал вътре в мене.
Взривени са простенвали пространства.
Сбогувания с хора и със гари,
изпивали са нощите ми жадно
и плъзвали в кръвта неразгадани.
И тихо… Тихо писали са руни,
втъкавали ги в пътя ми обратен,
във песните - през болка да ги чуя,
във писъка на рукнали камбани.

Очите ми се сливат със тревите.
Мечтаната пътека за нагоре
в подмола им е скрита и ме вика.
И с въглена във вените говори.
Защото за какво са ни крилата,
ако небе не сме си посадили,
а то се бодва първо във земята
и после във симфониите сини.
И дълго в троскот трябваше да газя –
петите са издрани от стърнища,
да видя, че Началото и Краят
се сливат кръстно в точката едничка,
където призовават те по име
и друго не остава – просто тръгваш,
и хвърляш във браздата късче време,
с надеждата във ново да покълнеш.

22.07.2007