автор: savana

Сега имам всичко,
за което съм мечтала –
и спокойствие и тишина,
Но защо ли не се радва,
не пърха от щастие
остарялата ми душа.
Защо така неистово
й се иска да бъде
отново в окото на бурята,
във въртопа на времето.
Да се вдига по въжета сламени
и да пада в бездни
с пречупени крила.
Там в движението,
в хаоса безумен
беше нейния дом,
бяха нейните деца..
О, душа
това за тебе е вече
безвъзвратно загубено
и е време
да се примириш със това.