автор: matador

Старицата глуха на вощеница прилича.
И защото в денят й рано се мръква,
тя под иконата в ъгъла ще коленичи,
а пламък на свещ ще е спомен за църква.

Песен, отдавна изпята, е вече животът,
а дните сегашни са нейното ехо.
Понякога си говори самичка, защото
със самотата се свиква, като с дреха.

Но сълзите не може да спре - извират сами
и мокрят тъй отдавна сухата пазва.
Или падат в нозете, свещта където дими-
дъжд солен, от който фитилът угасва.

Далече са живите близки, а мъртвите - в рая.
Децата изпращат писма от големия град-
че тъй както тя живее на селото в края,
така и то е в края на техния свят.

А когато пощалъонът от хълма се спусне
и на вратата хлопне в следобед горещ,
ще види и двете в тъмната сянка на пруста,
от сълзи угаснали - старица и свещ.