автор: pip

Сапуни, лагери и крушки

1.Млечен ГУЛАГ

В края на лятото мъглата, вдигаща се над река Зуевка и мирищеща на дървесна плесен плътно се разстилаше из гората. Бе бяла като парата над прясно издоено мляко: гъста и тежка – стигаше на почти цял метър над земята. Гледката бе грандиозна и приказна: гора без корени, висяща в небето! Но тук, в сибирския лес през трийсетте-четирийсетте години на двайсетия век нямаше никакво място за романтични лигавщини.
– Тази сутрин по пътя за дъскорезницата Авдеев ще се опита
да избяга с няколко затворници! – един готвач от затворническата кухня стои пред дежурния по лагер, мачкайки в ръцете си протрита шапка. Тялото му е прегърбено, лицето изпотено и бледо.
– Внимавай, Гусев, гледай да не ме прекараш, че нали се
досещаш какво ще стане с теб, гадино мизерна, ако съкилийниците ти разберат, че си предател? – закани се спокойният на вид, около петдесетгодишен, с набито тяло и късо подстригана коса майор Усачев. Той стана, извади от бюрото си една малка, двеста и петдесетграмова шишичка водка и доближавайки изплашения затворник, я пъхна в пазвата на окъсаната му фуфайка. Избухвайки, рязко нареди на доносника:
– Марш на работа, мухльо долен! Да ти е..а майката!
08.10 часа. Из масивната дървена порта като от средновековен замък се изнизва една колона от три карета по двайсет човека и марширувайки почти по войнишки, се насочва към близката гора. Лицето на всеки затворник е напрегнато. Всеки мисли за своето. Всеки е потънал в своите спомени, както дърветата около тях в мъглата. В първия ред на първото каре върви бившият майор Симеон Авдеев с доживотна присъда. Той крачи с твърда стъпка и неговите спомени не се различават от другите до него.
През една никаква, съвсем редовна дъждовна сутрин през октомври 1940 година на вратата му рязко се чука.
– Кой е? – на глас се учудва той, щото ако е по служба –
винаги го търсят по телефона. Убеден е, че не се е върнала приятелката му Лия, тръгнала си преди десетина минути – никога не би направила това.
– А там кой е? – шеговито му отговаря мъжки глас зад
вратата, но добавя строго и безапелационно. – Отворете!
Влизат трима войници и един офицер в класическа НКВД-
униформа: черни ботуши, синьо галифе, черно ¾ кожено палто с ромбовете на капитан в петлиците.
– Къде е държанката ви, майор Авдеев? – ехидно пита
неканеният нощен гост.
– При майка си, ако имате в предвид приятелката ми, а не
държанката – отговаря майорът по офицерски, но наглият му събеседник не долавя онази тъга на влюбения човек, загубил любимата си. – Защо я търсите?
– За да Ви събере багажчето! – продължава саркастично
хилейки се капитанът, но рязко сменя тона и със злобен съскащ глас добавя: – Но щом я няма вашата приятелка, няма и багаж! Кръгом! Марш към вратата!
Авдеев инстинктивно по офицерски застава мирно при чутата
команда, но след две-три секунди рязко удря нахакания капитан с дясно кроше отдолу в брадичката. Онзи не залита, а рязко пребледнява и се строполява на пода. Войниците, ошашавени от невижданата случка при арест на “враг на народа”, скачат към Авдеев, който успява да отблъсне двамата от тях, но третият забива щика на пушката си в бедрото му. Авдеев се опитва да отдръпне крака си, но се препъва в килима и залита. Отблъснатите войници пак скачат върху полунаведеното му тяло и с лекота успяват да го съборят на земята. Краткото боричкане завършва с поставянето на белезници на ръцете на арестанта. В този момент капитанът идва на себе си, бавно се изправя, държейки се с двете ръце за ченето си. В очите му свети истинска ярост на ранен звяр. Той бавно доближава лежащия на пода майор и с голям и явно доволен замах го сритва по кървящата рана на крака му.
– Ще ми паднеш в ръчичките след съда, гаден предател на
световната революция!
Войниците изнасят почти припадналия от болка майор
Авдеев и го настаняват в колата. Очаква го справедлив народен съд.
Когато колоната от затворници, придружена от по дванайсет
войници от двете й страни с куче до всеки от тях, навлиза в гората и се скрива от погледа на пазачите от лагера, крайните в карето арестанти се нахвърлят върху въоръжените си гавази. Войниците са заклани бързо и сръчно – взети им са дрехите и оръжията. Въодушевени от успеха си, бунтарите влизат на територията на дъскорезницата и арестуват персонала. Изземат хранителни продукти, муниции и всичко, което ще послужи за дългия път на организираното колективно бягство. Майор Авдеев отдава заповед за построение и дърпа кратка реч.
– Другари! Поздравявам ви с успешния завършек на първия
етап от нашия план! Убеден съм, че с общите ни всеотдайни усилия ще успеем да довършим набелязаната цел – да се доберем до фронтовата линия и да ударим фашистката гадина с целия гняв на опозорената си войнишка чест! Само да стигнем да железницата Ленинград – Архангелск, а оттам до фронта само на юг! Съветският народ се нуждае от своите защитници, другари!
Без бравади и войнишки ентусиазъм на победители същата колона поема посоката на запад – всеки си има своя представа за предстоящото, неясно докрай бъдещо участие във воените действия и сражения с врага.
След шестчасов марш, таман да спрат за почивка, бунтовниците биват нападнати от цяла рота охранители. Завързва се кратка, неравна битка – оцелели затворници няма. Не са открити дори ранени – за добро или зло за самите тях. Загубите на войниците ще се коментират по-късно.
Убитите кандидат-защитници на Родината са нахвърляни в набързо изровена плитка братска могила, но за заравянето им сили на войниците не стигат – тайга е: след няколко дни дивите зверове ще свършат природната си работа и ще заличат идентичността на фалшиво погребаните.



2. Мама, която обича всички

Сред труповете на доскорошните бегълци само един бе жив
дотолкова, че съзнанието му все още работеше в парализираното от врата надолу ранено тяло.
Превъзмогвайки нетърпимата болка в шията, Авдеев се помъчи на няколко пъти да мисли за Родината, за несправедливостта на съдбата, хвърлила чрез ръката на репресивния апарат на компартията него, съзнателния й член, в недрата на ГУЛАГ-а, но все не успявяше и не успяваше. Съвсем други мисли и спомени обхванаха съзнанието му, готово всеки миг да го напусне без предупреждение, без извинение, без гузна съвест.
През първите дни на лятото на 1938 година се върнах от едногодишна командировка в Средна Азия. Още на вратата забелязях мокри петна по дрехите на гърдите на жена ми, миришещи на мляко. Изненадан, помолих я за обяснение. Била родила дете, но не от мен! Предполагала, че е заченато след пиянски купон с някакви германци. Къде е детето нямало значение. Не се чувствала гузна пред мен, щото не била сигурна, че все още ме обича. Не спорих – и аз бях на същия хал с чувствата си към нея. Разведохме се по взаимно съгласие. За раздяла тя ми подари последния си сборник със стихове, а аз снимката си сред потомците на Настрадин Ходжа, развяващи съветското знаме.
Изминаха точно две години.
Върнах се в Москва с раница на гърба: цялото ми имущество. Слязох от трамвая на тротоара, окъпан от проливен дъжд. Видях пред себе си на спирката една девойка с високо чело над смутеното й, замислено лице. Бе облечена в бежова рокля на едри червени китайски рози, с войнишка якичка в същия цвят и сиви копчета. Изведнъж една камионетка, изскочила из-зад ъгъла опръсква момичето – зарадвах се на факта да й помогна и не си позволих да го изтърва. Със сръчни движения извадих кърпа от раницата и я подадох на момичето – усетих парфюма й с нежен аромат на ванилия. Тя любезно ми благодари, но графикът на движението на градския транспорт се спазваше стриктно – дойде поредният трамвай и я отведе.
След четири дни я видях отново в кварталната хлебарница – кимнахме си вежливо.
През следващите три седмици се видяхме два пъти. Реших, че това е съдба и я поканих в къщи на чай. Не ми отказа. Спонтанно си легнахме...
Болката в раната замъгли за кратко спомените: разходки, разходки, вечери на свещи, любене, любене, любене... разговори без глас, без спомен...
Изстреляха се двайсетина дни на красива, изгаряща любов – от онази в розовите романи за девственници и домакини. Малко по-малко разбрах от мълчаливата през повечето време Лия, че тя е от полски произход: фамилията й е Кшеловска. Курсистка е в счетоводното училище и същевременно работи като помощник-счетоводител в едно малко предприятие. Има брат с десет години по-малък от нея, за когото се грижи, защото “мама работи на две места и често дава нощни дежурства”. Баща й, който е на мойта възраст и ми е колега по дългите и чести командировки, е елтехник. Работи на новостроящите се елинсталации по целия млад, но бурно развиващ се “електрически” свят на географския гигант СССР.
Една вечер Лия бе особено мълчалива: проведох почти следствено дознание да разбера нейното настроение.
– Моят предишен приятел е разбрал за нас с тебе и е направо
побеснял. Иска незабавно да се върна при него. Той е много влиятелен човек. Имахме тригодишна връзка.
– Живяхте с него заедно? – доста се натъжих от новината за
нейната връзка, предполагайки, че е била любовница на някой женен големец.
– Не! Живях пет години в къщи при мама с едно момче – тя
много го обича, щото е много добър и във всичко ни помага. С него също се разделихме. Той се изнесе, но продължава да идва отвреме на време да играят шах с брат ми, да поправи нещо из покъщнината – много е сръчен и не...
– Чакай, чакай! – новините разтуптяха сърцето ми – значи
човекът, който те притеснява, е любовникът ти, така ли?
– Да, сигурно така е било, но вече не е. Скъсах с него! –
тонът на момичето бе монотонен и беземоционален.
– Той женен ли е? Има ли деца? – запитах я, за да проверя
своите догадки.
– Да, женен е от две години. Има бебе на шест месеца.
Проявих се като математик от Първа лига и я запитах остро,
без да крия раздразнението си:
– От трите години на вашата връзка на втората година той се
жени и преди шест месеца си ражда бебе, нали така? Сигурно много си го обичала него, както и момчето вкъщи, така ли е?
– Сигурно е било така, но вече не е. – повтори се Лия. – Вече
не ги обичам и двамата.
– Чудесно! – откровено ехидно дръпнах чертата на нейните
спомени за доскорошните й любови и обичи. – Що тогава ми отказваш да се пренесеш да живееш при мен? Какво ти пречи пък сега?
– Имам грижи за брат ми, за къщата. Мама работи много и
почти не се задържа вкъщи.
Раздразнен, не повярвах на нейните битово-домакински аргументи.
Така завърши първият ни малък “семеен” скандал.
Преглътнах, макар и с големи мъки, историята на “моето
малко момиче”.
Отношенията ни лека-полека се заздравиха и една вечер Лия ми предаде желанието на “мама” – тя само така и никак иначе не наричаше родителката си – да се запознае с мен. Не се опънах и спретнах скромна вечеря от ергенското си меню.
В началото на разговора ни с майката на Лия много се зарадвах на нейните интелигентни обноски и най-вече на темите, по които имахме еднакво мнение: литературата, живописта, изкуството като цяло, психологията на хората. Седяхме тримата на водка и приказки до десет вечертта, докато мама Паша не отпрати дъщеря си да спи – имала да ми казва нещо, и продължи с алкохола. Водката бързо оголи душата на жената срещу мен. Постепенно целият разговор се превърна в монолог на една крайно властна егоистка с повърхностни енциклопедични познания и абсолютна интелектуална снобарка с мания за величие, мнима компетентност и справедливост във всичко!
“Имала да ми казва нещо” не било свързано само с нас с Лия. Радвала се, че дъщеря й е с мен, интелигентен, благороден и
възпитан, защото приятелят на Лия – Кирил, макар и добро момче, ама си е елтехник както и бащата, и не можел да й създаде такава духовна атмосфера като мен!
Искала да направя бебе на Лия, защото й се гледало внуче.
– Ще го решим ние двамата с ... – успях да вмъкна аз, но бях
прекъснат, без да съм чут. Стана ми притеснено и нервно, но откровенията й продължаваха в телеграфен стил! Та нали бе телеграфистка!
– Старай се обаче по-добре от Кирил, щото искаха дете, ама
не успяха – дъщеря ми била със затруднено забременяване, както са им казали докторите. Пък ако не искаш деца, голяма работа! Имаш младо готино гадже в кревата си – живей си живота и толкоз! Само внимавай, че Кирил много я обича и я чака да се върне при него! При нас, де – нали живее от пет години вкъщи. Той е много добричък, много си го обичам това момче! Като син ми е !
– Лия пък ме увери, че вече не е живее при вас, че...
– Глупости! Че кой се грижи за сина ми, когато тя е при теб, а
аз или на работа, или при Евгений?!
– Кой пък сега е този Евгений? – успях пак да се учудя на
броя близки хора около майката на моята приятелка и около нея самата.
– Лия не ти ли каза?
– Не, не ми е казала. – разбрах, че “моето момиче” има още
какво да споделя с мен за личния им живот.
– Приятелят ми – от единайсет години сме заедно и с толкова е по-млад от мене! – с неподправена гордост изрече подпийналата жена. – Обичам го до полуда, макар че ми лепна една венерическа болест, от която дори не знам дали се отървах.
– Как?! И той, този Евгений, ти изневерява, както ти на мъжа
си?! И тази венерическа болест не е ли...
– Че кой ти брои изневерите, бе човек! Любовта е по-важна,
тя е над всичко!
Уби ме, направо ме уби, а следващото й откровение буквално
ме погреба под три метра всеобхващаща женска обич.
– И мъжа си обичам до гроб! Искам да родя трето дете от
него. Той е невероятен баща! Знае за Евгений, но дума не казва. Имаш ли още водка?
Изправих се. Не си чувствах краката от смразяващите
признания. Извадих от долапа бутилката и налях пълна чаша на събеседничката си. Тя отпи глътка и продължи:
– Вчера излизахме с Лия, Кирил и сина ми Павел. Кирилка бе
на седмото небе, че Лия пак е с нас всичките като в доброто старо време. Изкарахме чудесно! Жалко, че Евгений не можа да дойде – имал дежурство. Той е техник в градската телефонна централа. Аз го направих такъв. Аз го накарах да учи!
Докато пи още една водка, повтори казаното досега още два
пъти и си тръгна, но не вкъщи, а при Евгений! Че къде да отиде? – децата й бяха осигурени с грижи и внимание: голямото от мен, а малкото от Кирил!
Отидох в спалнята и легнах до спящата Лия. Не можах да заспя цяла нощ.
След този разговор с майка й Лия все по-рядко оставаше при мен. Един ден ми каза, че майка й е и забранила да се среща с мен – бил съм дърт за нея и неперспективен!
Срещахме се почти два месеца тайно, обсъждайки
откровенията на майка й пред мен. Не стигахме доникъде, защото честият й коментар: “Не съм присъствала на вашия разговор” не само че не ме удовлетворяваше, а ме дразнеше все повече и повече. Веднъж, досадена от моите въпроси за искреността на мама Паша за местоживеенето на добряка Кирил, не издържа и ми се тросна раздразнено:
– Мама не е права за две неща: първо, не е вярно, че Кирил
живее при нас, макар и идва често – все пак сме приятели. А второто е, че не мога да забременявам – правила съм аборт!
– Поне знаеш ли от кого точно? То при двама мъже всяка
жена би се объркала! – не си сдържах ехидството си от това нейно откровение, и то поднесено с някак си горделив според мен тон, абсолютно неуместен за нашите отношения, и от постоянния неин отказ да заживеем на семейни начала.
– От Кирил! – изстреля тя със същия тон.
Не й повярвах и продължих в същия дух:
– Много се радвам, че е станала лекарска грешка. Поздрави
майка си! Мечтата й да стане баба все някой път ще се сбъдне! – намеквайки за желанието на пани Кшеловска да дундурка внуци.
Тя тръшна вратата и си тръгна. Не успях да задам следващия
си подвеждащ въпрос дали е прихващала венерически болести като майка си и ако е така, дали пак, колкото за бременността си, е сигурна от кого точно от двамата си партньори. Вместо това изтичах след нея и я върнах. Легнахме си, без да проговорим.
Продължихме пак срещите. Все по-често и по-често водехме бурни разговори за забраната на майка й да се среща с мен, въпреки че много-много се обичахме.
Една сутрин, вече облечена да си тръгва, моето миличко момиче ми съобщи своето решение: “Повече няма да се виждаме, Симеон! Така иска мама.” Отвори вратата, прекрачи прага, обърна главата си, от което голямата й къдрава коса ми махна за сбогом, и отсече: “Закъснява ми с две седмици”. Направо се парализирах от двете новини, противоположни по чувства, но еднакво силно и остро простреляли сърцето ми. Тя бързо затвори вратата и явно си тръгна си за дома при своя стар-нов приятел Кирил ( а защо не и при стар-нов любовник или пък и при двамата едновременно!), брат си Павел и мама Паша, която обича всички.


следва...