автор: lff

Събуди ме на лунната омара кехлибара
и тайнство неочаквано ме облада,
а мисъл странна разруши олтара
на сакралното усещане за свобода.

Обсебен от видението за фалшива грижа,
над мене блесна стъклен похлупак.
Какъв каприз на светлината рижа!
Игра със огледалце на слънцето-хлапак.

Напъхан бях в кристален бял ковьоз,
на две места капакът беше спукан,
със цялата нелепост на понятния въпрос:
по дяволите що ли правя тука?

Натъпкан със хранителни маркучи,
аз вътре бях, Луната бе отвън,
и нямах мнение какво се беше случило;
това не беше някакъв кошмарен сън.

В ковьоза сам не бях - видях лица познати
с черти копирани от моите черти,
познати миризми и хора гратис,
съседи и роднини, приятели почти.

Намерих вещите в които се препъвам сутрин,
открих и няколко пропуснати мечти,
на стари снимки позамазаните мутри,
захвърлена любов позната отпреди.

Опитах се да стана, но болеше.
Челото ми опря о стъкления похлупак
и две ръце ме стегнаха за раменете,
накараха ме да се върна пак.

А вън отчетливо премигваха звездите,
различни бяха от познатия небесен злак -
тоз който нощем ми рисуваше колите
и квачката, бика, и северния знак.

Ззвезди не бяха, а очи ме гледаха открито
по ъгълчетата с отронени сълзи.
Тогава някой ми прошепна страховито:
„Добре, щом искаш толкова – върви.”

Отместих омотáния маркуч и прав
премахнах жицата ръждива,
която водеше до стар кардиограф
с подскачаща по хáртията черна крива.

Поех от въздуха, пропит от потна сол,
целунах спящите лица до мене
и забелязах, че съм неприлично гол.
С изпъкнали, като въжета, вени

подадох се навън с известно съжаление.
Всред пепелта на лилавия полумрак
не гледаха очи, а техни отражения
по друг огромен стъклен похлупак.