автор: kaliopa_ina

Да си плочкаджия на пълен работен ден не е кой знай к’во, освен когато някой реши да си смени теракота. Тогава си важен и поставяш условията.
Кой слага тротоарните плочки обаче, за Бригадира е все тая. Всички сме общи работници, плочкаджии се наричаме само между нас си. Бригадирът е шеф, бирник и съдия. Той решава бива ли те да работиш, най-вече по израженията на Старите. На всичко се свиква и всичко се учи, само дисциплина трябва да има. Това ми го обяснява всяка вечер, докато си вземам надницата на ръка. Тъй е, казвам, тъпча прах с олющените си обувки, а зад мен Мирчо плюе и знам, че се почесва зад каскета. Той много от приказки не отбира, ама е свястно момче и работи като змей. Като го видях, как наема на бачкане, реших да го взема до мене, да се понаучи, един ден да го почитат. Не съм от най-Старите, ама ми се чува думата, втора година работя в бригадата. Що тротоари сме настлали, да ти се изпъне окото. Че шарки, че евтини плочки, че гладък камък, всичко. Занаят си е.
Пък за едно момче, полусираче, все е важно да си вземе хляба в ръцете. И не се опъва на тежка работа, стиска зъби и - наравно с другите. Днеска обаче не е сам. Тресна го сляпата неделя. Другите още не знаят, ама аз видях. Тъкмо след обедната почивка стана. Пихме по едно кафе, да ни се събудят кокалаците и почнахме да приготвяме пясък за новата отсечка. Току до автоцентъра сме стигнали вече, едни осмоъгълни плочки редим, два цвята, абе голяма шарка, голяма разправия. Ей тука вече трябва майсторлък. Внимава се много, щото чорбаджията плаща за свършена работа, пък и гледа как е свършена. То и ние си знаем, що народ после ще ни види наредбата. И аз съм скачал от плочка на плочка на път за училище, хем едно време к’ви прости бяха, из целия град – еднакви. Пък жена ми като сложи ония токчета, трак-трак-трак, все гледа да не уцели ръб, и тя с шарката се съобразява значи.
Та тъкмо с Мирчо пясъка подравнявахме и го усетих, че спря да работи. Ама ей тъй, отведнъж спря. Бре, викам си, един път и него да го домързи. И тъкмо да го поднеса с някоя по-пиперлива тъй, вдигнах очи над козирката, а момчето седи като попарено насреща ми. Кожата му чак се изпънала, очите му други. Аха да помисля, че е слънчасал. Вдървен един ми се видя, раменете му приведени, все едно през прашна буря цепи. Проследих му погледа ей-тъй, без да искам и видях каква го е завъртяла. Отсреща, по още старите плочки, върви едно момиче с нещо жълто. Рокля сигурно. На тънки токчета се покачило и с оня звук насича следобеда, а нашият гледа като изоглавен. Брех, да му се не види, и мойта едно време така ми преряза ума с това маршируване, та подир него, подир него, чак до тях я изпроводих. А след колко време се и оженихме. Гледам момчето, преглъща на сухо и реших да премълча. Обърнах се гърбом, запалих цигара и уж огъня в шепи туля, а над юмруците си разгледах девойчето. Жълтото се оказа рокля, модерна, на цветя. А под тях – едно тънко глезенче и с него така трак-трак-трак, направо през душата на моя юнак. Върви момичето, не бърза много, гледам, че и то брои процепите между плочките. Абе това жените са странна порода – всички като една действат и горе-долу едни и същи ги говорят.
Ама го разбираш след време, а Мирчо сега е опулили едни очи и сигурно таман открива, че тая е единствената. Не му е от категорията обаче, това и аз го виждам. От друг сой е, нали й гледам такъмите. Роклята й блести и се люшка, отминава вече по другия тротоар, плешките й са крехки, а над тях една тънка опашчица, лъскава от слънцето. Хубаво момиче, изящно като кожено коланче от мойта младост. Придърпвах от цигарата и попоглеждах Мирчо. Не помръдва завалията, само очите му я следят, по-бляскави от монети. И бузите му, едни бакърени, бързо помръдват. Отиде работата!
Цял следобед не проговори. И аз така. Мълчаливо си вършехме работата, добре че след толкова време и с очи се разбираме вече. Привел гръб, той припряно заравняваше пясъка, ама умът му беше другаде. Сигурно жълтата рокля виждаше пред очите си и оная плитка му омотаваше акъла. По едно време си засвири нещо, за пръв път го чувам да подсвирква, че чак ме досмеша. Ама как му спореше работата тоя ден, ръцете му сами тичаха. Слабо момче е, жилаво, пък нищо не го плаши. Късно следобед, като се понаклони слънцето, почнахме да редим плочките. Сипваме цимент и слагаме – един ред аз, един - той. Така работим, на мен по-общ работник от мен си не ми трябва. В началото ми се чудеха по-старите, що не оставя младока да мъкне, пък аз само да редя. Ама така мисля – човек нещо с ръцете си не го ли пипне, няма да го свърши от сърце. Нека да наглася плочки, да свиква кое как е, и замазката му ще е по-хубава, и след него нещо ще остане. Да може утре като дойде на работа, да си види к’во е направил, та да внимава на всяка крачка. Ама това не го обяснявам на никого, те ако на тези години не се сещат, кога ли.
Та така си работим с момчето. Прежуря по гърбовете ни, той свирука, аз се подхилвам, а плочките се изпъват в редици като котки на припек. Реших да не го закачам, ако иска, да каже нещо за момичето. Тя тая, дето го завъртя, май няма скоро да го отпусне. Ама пък как тъй, без нищо, отведнъж онемя. Като побит, значи, остана. Брей, и неговата не е лесна. По едно време гледам, грешна плочка е взел. Щото ние така ги редим – под ред. Две жълти, охра де, една бяла. И всеки три реда правят шарката. Добре ще стане, плочки дефектни няма. Всичко е качествено и угледно.
„Абе, джанъм, купчинката обърка”, тихо му казвам, да не чуят другите случайно. Досега грешки не сме имали. Пък той отведнъж ме погледна, ама така, широко. И рече, че искал знак да си остави, за малко, пък утре ще смени плочката с която трябва. Нишан значи е намислил да сложи, май тъкмо там стоеше, когато го тресна сляпата. Че като ми заседна нещо в гърлото, едно сухо такова, като колко години семеен живот ми опря в гласа. „Всичко видях аз”, му рекох и го тупнах по слабия гръб. „Ей тука леко ще спънеш шарката, ама може и така да я оставим. И утре, и завинаги. Сложи повече цимент, че да изтрае.” И си продължих по моя ред. Добро е момчето, какво толкоз за една плочка, когато душата му пред мен изгоря. От слънцето ли от що, до вечерта после присвивах очи, все пареха. А шарката тъй я оставихме.
Бригадирът чак като събрахме инструментите видя дамгата. Подлюти се, разбрах го още по тона, с който ме викна. От надницата щял да ми ореже, къде съм гледал. Да реже, мълчах му насреща и подритвах ситни камъчета с излющената си обувка. Мазолите чак ме сърбяха за една бира с останалите. Отидох да взема, ние често вечер така, след работа, по някоя приказка да си кажем, пък после по домовете. Седнахме в барчето отсреща, още с работните дрехи, Мирчо го пратих цигари да ми вземе и на всички разказах как го тресна. Умълчаха се, прободоха с очи улицата по посока на Бригадира, пък Даньо си стовари тежката дума. Нищо по шарката да не се пипа. Ако ще, утре и от тяхната надница да резне, ама спънатото така да си остане. Той утре щял да му обясни още сутринта, преди да е дошъл малкия. Чукнахме си шишетата, на някой бръчките леко светеха, ама не от бирата. Чак тогава усетих, че приемат вече Мирчо за свой. Няма да е вече сирак, рекох си и ми се жлътна пред очите, като рокля на слънце.