автор: josefinne

Вятърът обичаше да си играе със слънчевите класове на нивите й. Те я прегръщаха като меко и нежно одеало и тя живееше в тях. За нея класовете бяха капки от слънцето. Когато беше дете, майка й разказваше, че всеки житен клас е слънчев лъч, който когато стигне до черната и добре напоена земя, се засажда в нея.
Лилит тичаше сред слънчевите лъчи с часове, когато беше малка и те си играеха с нея, като я гъделичкаха по лицето и раменете. Когато порасна тя леко стъпваше, за да не нарани нито един от съвършените класове, да не орони нито едно зрънце от тях. Те я галеха по коленете и когато погледнеше към тях, на нея й струваше, че те имат очи и с тях й казват да седне сред тях, да им говори, да им споделя. И Лилит го правеше. Тя обичаше слънцето, обичаше лъчите, които то садеше по земята, обичаше житните класове като свои приятели.

Лилит не познаваше други хора освен родителите си. Беше едно дете и заедно със семейството си живееше сред една огромна житна нива. И въпреки това светът за нея не беше едно самотно място. Напротив. Тя смяташе, че цялата земя е покрита с житни ниви, чак до самото море. А морето беше един друг, непознат за нея свят и тя едновременно мечатеше да го види и се страхуваше от него, като от демон, който може да я примами към себе си с опитните ръце на стар изкусител. За Лилит земята беше златиста – като слънцето, като житата, като косите й и като светлокафявите й очи. А всичко друго – като морето и небето, беше приказно, невероятно и недостижимо.

Лилит живееше безкрайно дълго сред житата. Тичаше сред тях, галеше ги и им говореше, а и те сякаш й отвръщаха. И заедно се смееха. Вятърът беше гласът на житата, колесницата на слънчевите лъчи, с които те се спускаха на земята. А когато се свечереше, Лилит се изпълваше с ужас, бягаше обратно в къщата си и трескаво кладеше огън. Той смътно й напомняше за огнените ласки на слънцето и я успокояваше, делеше я от океана, който вечер сякаш заливаше небето, когато слънцето се потапяше зад житата в кървава усмивка. Още тогава тя се обръщаше и се прибираше вкъщи, спускаше пердетата и кладеше огън. Не обичаше да гледа залезите, нито пък изгревите, защото червеното я плашеше. Напомняше й нещо далечно, нещо топло и ужасяващо. И дори, когато вече от години живееше сама, там, сред житата, пак се страхуваше – от червеното небе и от черната нощ.

Дните на Лилит година след година протичаха по един и същи начин. Но на нея не й омръзваше и беше доволна да се грижи за нивите си, защото го правеше с много любов. Обичаше всяко стръкче и се стараеше никое от тях да не страда за нищо. Точно в този ден, когато всичко се промени Лилит седеше отново сред житните класове, галеше ги, усмихваше им се и говореше:

- Любими мои, утре ще обера сълзите ви, за да дам място на новите слънчеви лъчи да се засадят на земята. Но не плачете, вие отново ще пораснете и другото лято отново ще пеем заедно. След като земята се завие, пак ще дойдете при мен, нали? След снега. Винаги идвате. Обичам ви, обичате ли ме и вие?

В този момент лек ветрец полъхна и я погали по голите рамене. Но в него тя усети нещо странно. Не беше само мирисът на земята и житата. В него имаше един непознат аромат. Толкова красив, толкова измамно ласкаещ. Тя стана и се огледа. Откъде ли можеше да се носи този крадец? Да... Ето там, недалеч от нея, имаше нещо. Същество, приличащо на нея, но не съвсем. Носеше букет от цветя, които Лилит никога не беше виждала и от тях се разнасяше прикрасният аромат. Вървеше сред житата и грубо блъскаше стръковете. Но Лилит не посмя да се обади, тя се сниши и крадешком тръгна след него. Беше свикнала да се движи съвсем незабележимо сред тях, така че той нито можеше да я чуе, нито да я усети. Дори, когато беше съвсем близо до него. Ароматът на цветята я отвличаше и тя покорно вървеше след него. Беше висок и млад мъж. Косата му беше черна и на Лилит и стана още по-интересно. Носеше тъмни дрехи и често се спираше да бърше потта от челото с шапката си. И тогава Лилит можеше отчасти да види чертите на лицето му.

Дълго вървяха така. Когато той сядаше да почине под някое дърво, тя сядаше тихичко от другата страна на дънера и го чуваше как диша – изморено, очестено. И това дишане беше като вятър, който носи глас. Този глас я омайваше и в гърдите й се палеха и угасваха стружки. Тя искаше да погледне, тя искаше дори да го погали, но не смееше, защото той щеше да я види. Затова стоеше облегната от другата страна на дънера и слушаше песента на диханието му. После го чуваше как тежко става, слага шапката на главата си и продължава нататък.

Вече беше късният следобед. Той се изморяваше, трудно му беше да върви и се спираше все по често. Оставяше букета с цветята на земята и сядаше сред самите житни класове. Те галеха и него и й казваха колко е хубаво. А тя виждаше колко е изморен. Искаше й се да отиде, да го подпре, да избърше челото му от потта с края на престилката си. Но я беше страх от тъмните му коси и от тъмните му дрехи, защото не беше виждала такива. Не знаеше той добър ли е или лош. Но се приближаваше все по близо до него, защото умората му някак й вдъхваше смелост.

Точно когато искаше да го докосне по крака, защото той вече почти не можеше да върви, се разнесе шумолене. Шумолене на чешма, недалеч от тях. Той надигна рязко глава, ослуша се, сякаш не вярваше, надигна се явно с последни сили и колкото можеше, се затича натам. Наистина наблизо имаше чешма. Хубава и стара чешма от изписан камък, под дъбово дърво. Той се просна на ръба и започна жадно да пие, захвърлил и шапката, и букета настрани. Лилит се промъкна покрай него съвсем тихичко, взе цветята и ги поднесе пред лицето си. Ароматът я лъхна и я омая и тя забрави всичко наоколо. Дори не го видя, когато се изправи, седна до чешмата с ръка все още на ръба и се загледа в нея. Чак , когато проговори, тя се сепна и понечи да избяга, но после осъзна колко е нежен гласът му и как ласкаво й говори – така както майка й някога, а не както житата:

- Заради тях ли ме следваше чак дотук? – попита я той, но Лилит мълчеше, а само го гледаше през цветята. Очите му... Очите му бяха като небето, не, като морето, и той сигурно беше онзи демон, от който се страхуваше. – Вземи ги. Аз ги носех на майка си, но ти явно много обичаш цветя. Вземи ги с теб, където и да живееш. – След кратко мълчание той продължи. – Как се казваш? Кажи ми, хайде, не се страхувай от мен. – И той стана бавно, сякаш се сприятеляваше повече с дива сърна, отколкото с Лилит. Тя се дръпна, извърна се леко настрани и се усмихна. Сетне колебливо и тихичко отговори. – Много хубаво. Аз съм Бриз, живея в селото край морето... – Но не довърши, защото Лилит се уплаши, като чу, че живее при морето. Задиша учестено. Накрая остави цветята на чешмата и с бавни стъпки заднешком тръгна обратно към житата. Никак не му се щеше да я изгуби, затова тръгна към нея, но тя се извърна и побягна. Опита се да я хване за ръката, но сякаш я изпусна или може би ръката му мина през нея.

И Лилит изчезна в житата, скри се от погледа му, така че колкото и да се взираше, не можа да я види. Викна я дори няколко пъти по име, но тя не се обади. Повъртя се още малко около чешмата, накрая взе букета и понечи да продължи пътя си. Извървя няколко крачки. После се спря, обърна се и се върна. Остави внимателно едно от цветята на чешмата. Погледна го за последно, сякаш беше писмо, сетне се извърна и тръгна.

Лилит го гледаше, видя и цветето. Когато той се отдалечи достатъчно отиде и го взе. Миришеше хубаво, миришеше най-хубаво от всички цветя в букета. Тя го прегърна и се върна обратно по пътя си.

Няколко дни То цъфтеше в дома й и тя му се радваше и говореше с него по цял ден. Когато го гледаше , спомняше си за него и говореше на червените му листенца , сякаш той можеше да я чуе през тях. Призна му страха си и съжали, че е избягала. Искаше да го види пак и обеща, че няма да се страхува. Вместо отговор цветето само пръскаше своя аромат и тя знаеше, че той ще дойде. Но след няколко дни цветето взе да вехне. Тя направи всичко, за да го спаси, но то увяхна. Лилит плака сякаш е умрял той, защото вече нямаше да я чува.

Дълго беше тъжна и не можеше да заспи вечер, но една сутрин тя се сети за житата. Излезе при тях. Те й бяха малко обидени, че ги е забравила заради цветето и бяха клюмнали в житните си сълзи. Но когато внимателно навлезе сред тях, те й простиха и пак я погалиха нежно. Тя седна сред тях и с насълзени очи ги замоли:

- Любими мои, отнесете до морето моята молба. Кажете му да дойде пак и аз няма да избягам. - Житата се поклащаха и отнасяха думите й. А тя се молеше по цял ден, на тях и на него да дойде пак. Искаше да го види, да го чуе, да й разкаже за морето.

Лилит често се изморяваше от тези молби и заспиваше сред житата. Събуждаше се чак преди залез, когато се прибираше вкъщи . Но един ден нещо странно във вятъра я събуди и тя видя една странна фигура с бастун от дебел клон да се приближава. Лилит не се изплаши, а просто изчака сред житата фигурата сама да дойде при нея. Беше стара и прегърбена жена. Покрита с черно наметало от глава до пети. Подпираше се с пръчката, иначе сякаш щеше да се търкулне напред. Годините явно вече твърде много тежаха на гърба й и тя се беше превила под тях. Когато я погледна Лилит малко се стресна от сбръчканите черти на лицето й, но после видя същите искрящи небесни очи, каквито имаше той, затова позна, че тя идва в отговор на молбите й.

- Лилит, ти се молиш толкова много. – Рече жената с дрезглав глас. – И молбите , който носи вятърът пречат на съня ми. Аз живея под онази чешма, на която вие се запознахте. Едно време, когато я направиха, мъжете искаха да е здрава, да преживее през студовете на зимите и жегите на лятото, за да отолява жаждата на пътниците и да не ги оставя да умират насред полето. И затова вградиха мен в нея, да я пазя и да я крепя на плещите си, да не падне.

И аз видях какво стана, видях как си се влюбила в този смъртен младеж, Лилит. Видях как вдъхваш аромата, как той ти остави цветето и как ти го взе. И сега в очите ти виждам, че ти го обичаш, мила моя. Но той е смъртен, а ние с теб сме духове. Ти витаеш сред житата, аз тека във водата, която той пи. Любовта е толкова красива, Лилит, и затова ще ти помогна. Някога мен ме откъснаха от моята, за да ме направят призрак, сега аз ще ти помогна да оживееш , като ти подаря любов. Няма да изсъхнеш като цветето, Лилит. Вземи тази кама и тръгни към морското селище. Аз ще го извикам,а ти забий ножа в него. Така той вече няма да е смъртен и ще дойде при теб.

Лилит взе камата, погледна я, после погледна и старата жена и кимна. Тогава старицата бавно се извърна и пое наобратно, от там, където беше дошла.

Лилит се прибра вкъщи, защото залезът настъпваше. Утре сутринта веднага след изгрев щеше да тръгне и да стигне още по обяд до морското селище. Така и стана. Никога не беше тичала толкова бързо сред житата. Те сякаш се опитваха да я спрат, ронеха неожънатите си сълзи по земята, но тя не се спираше, а тичаше към него. Ето я вече, чешмата е там и старицата стои до нея и й се усмихва. Лилит здраво държи камата в ръка и тича накъдето старицата й сочи със сбръчканата си и крива ръка.

Ето го. Морето. Сякаш продължение на небето. Едно небе на земята. Лилит стоеше на ръба на скалата, долу вълните се плискаха в камъните, а в далечината небето просто се пречупваше в хоризонта и се плъзгаше по земята. Красота. Защо се беше страхувала толкова години, не знаеше вече.

- Лилит, Лилит!

Той я викаше. Тя се обърна и го видя как тича към нея с разтворени ръце. Спря се на не повече от крачка от нея.

- Не мога да повярвам! Ти дойде при мен! Толкова исках да те видя, но не знаех къде живееш точно в равнината и не посмях да тръгна да те търся. Но сигурно щях! Сигурно щях, защото не мога да спра да те виждам в сънищата си! Ах, Лилит, ела, ела да ти покажа морето, ела...

Тя скри камата в ръкава си и му подаде другата си ръка. Някак странно се хвнаха, сякаш въздух се завихри в дланта му, но той не обърна внимание, загледан в прекрасните й черти. Кожата й беше бяла, косите й с меките слънчеви отенъци, а в кафевите й очи се пръскаха златни искри.

- Ела, Ела, Лилит! - водеше я той надолу по пътеката и тя тичаше след него и се смееше. Звънкият и смях беше като музика, която вятърът донесе и да ушите на старицата покрай чешмата. Тя се усмихна и легна спокойна отново в каменното си ложе под водата.

Когато стигнаха долу, той застана на един висок камък и се загледа в хоризонта. Вече беше залез. Лилит едва стигна до него и двамата отново се хванаха за ръце. Тя също погледна към хоризонта и видя, че е залез. Първо я обхвана страх, поиска да се прибере вкъщи. Но после той я хвана за ръка и каза:

- Колко е красиво, нали, прекрасно е всичко – залезът и ти.

И тя не поиска да си тръгне. Седнаха заедно на камъка и прегърнати гледаха как слънцето се плъзга под другото небе на земята. Лилит се усмихна на отговора на един от въпросите си, къде ли отива слънцето нощем, когато го няма. И сега видя, че то идва тук, на земята. Само червените лъчи вече едвам обгаряха небето. Той се обърна към нея, погали лицето й. Нейните слънчеви очи погледнаха в неговите морски. Той й се усмихна, затвори очи и нежно я целуна. И след целувката тя вече не можеше да спре и своята усмивка. Искаше да задържи момента, искаше да задържи него. И знаеше как. Ето, камата беше в ръката й. Само да прониже с нея сърцето му и то ще бъде завинеги нейно. Той ще дойде с нея в житата. И ще живеят там, в нейния дом.

- Лилит – каза той загледан в последните отблясъци червена светлина на небето – знаеш ли... Преди обичах най-много морето. Но сега то ще ревнува, защото струва ми се – и той се обърна към нея и нежно я погали по косите – защото струва ми се, сега ще обичам и теб. Теб и морето, Лилит, вие сте моят живот!

Тя вече беше вдигнала камата в готовност да го прободе с нея, но когато чу това избухна в сълзи. Каква голяма грешка щеше да направи. Щеше да му отнеме не само живота, но и любовта. Как щеше да я обича той, ако му бе отнела морето?

- Лилит, не, защо плачеш? Какво казах? – Запрегръща я той. – Не плачи, моля те.

Но тя не можеше да не плаче. Не можеше да повярва, не знаеше какво да прави. Погледна го отново, видя морето в очите му и се разплака още по-горчиво. Свали камата и я сложи в ръцете му. Сетне се изправи и се затича към ръба на пропастта.

- Къде отиваш!? Недей, ще паднеш! – извика той, без нищо да разбира.

- И аз те обичам, мили мой морски Бриз, и ние ще бъдем заедно, но първо трябва да живееш. Обичам те и ще те чакам на брега на морето.

И скочи. Морето я прегърна във вълните си.

Но тя не беше просто човек. Тя беше дух и витаеше сред житата. Морето я прегърна и косите й се разтлаха сред вълните. Беше прилив и морето я остави на брега. Милиони миниатюрни житни сълзи бяха останали от нея. Те покриха камъните като меко одеало и тя зачака своя любим там, на брега на морето. Той скоро щеше да повее , всяка вечер щеше да идва при нея и да я прегръща. Щяха да гледат всеки залез и всеки изгрев заедно. Бриз и Лилит, бряг и вятър.