- Спри някъде! Заболя ме главата...
Разтриваше с двете си ръце слепоочията си, стискайки очи.
- Няма нищо. Случват се такива работи по пътищата. А и има достатъчно разстояние три коли да се разминат на платното.
Мъчех се да омаловажа случката, да я успокоя. Думите ми бяха верни, но само по принцип. БМВ-то рязко изскочи иззад камиона, който хич не се беше прибрал, подкара директно в моето платно. Аз нямаше кога да се изнеса, а и при тази скорост със сигурност щях да изхвърча от пътя с всичките непредвидими последствия. Само спирачките и рефлекса ми спасиха положението, както и съобразителността на шофьора на тира – ако не беше спрял и той, моите реакции нямаше да имат никакво значение. Младото момче от БМВ-то натискаше газта до дупка, напълно уверено във възможностите на колата и преценките си. Разминахме се с произшествието на една идея разстояние...
Чак сега и аз усетих студената пот по врата си – когато си дадох ясна сметка за станалото. Лентата се превъртя отново през главата ми, видях връхлитащата тъмносиня кола с наперено пуснати фарове, лицето на младежа, небрежно-брадясал, с онова особено излъчване в погледа на преуспелия. Само номера на колата не видях в мислите си – имах един набор във вътрешното министерство, можех да му създам известни главоболия...
- Идиот... Ето – заради такива става всичко... Изрод..
Спряхме на паркинга на крайпътното заведение. Нямаше закъде да бързаме. Срещата с партньорите ни беше чак утре. Идеята беше да пристигнем предния ден, да се подготви и да сме отпочинали, а не смачкани, пътували цяла нощ. До морския град оставаха петдесетина километра.
Бави се дълго в тоалетната. Излезе пребледняла, лицето и имаше сивкав цвят. Познат цвят – на страха.
Бях и поръчал мастика, забелязах предпочитанията и на едно от служебните партита. За себе си – ледена минерална вода и горещо кафе – контраста винаги ми е действал като рестартиращ бутон.
- Ама защо?..
- Пийни... Помага.
Отпи една голяма глътка, свали чашата до масата, без да я оставя, помълча съсредоточено замислена с поглед вгледан в нея известно време, после пак отпи, по-малка глътка, този път остави чашата.
- Обърна ми се стомаха... Само ако можех да го пипна...
- Хайде, успокой се... Искаш ли някакво хапче?
- По-добро от това, което си взел, едва ли ще можеш да ми предложиш.
Усмихнах се. Духът и се връщаше заедно с чувството и за хумор. Беше весела и открита жена, опитна в професията си, уверена в себе си. В личния и живот нещо куцаше, носеха се разни сплетни за нея и един от заместниците, непотвърдени с нищо. Съпругът и, строителен инженер, обикаляше по разни далечни строежи, все по-рядко се прибирал в къщи, май имало и друга жена...
Не давах ухо на слуховете. Постоянните ми служебни контакти бяха спечелили уважението ми към нея, не веднъж взаимно си бяхме помагали и покривали. Винаги можех да разчитам на подкрепа.
Докато си изпи питието нормалният и цвят се беше върнал на лицето и, даже и усмивката. Помислих си дали да не поръчам още едно, но се отказах, след преживения стрес можеше да я хване много бързо, с мастиката шега не бива. По-добрата идея беше да тръгнем и полека-полека да пристигнем, да се настаним – пък тогава ще видим. Аз също имах нужда от едно...
Пропътувахме безпроизшествено останалото разстояние. Елена през цялото време стоеше напрегната и очакваше нещо лошо да се случи. Още дълго ще е така, помислих си. Усетих се, че и аз карам вдървено и се презастраховах по отношение на скоростта и по дистанцията. Коланът, който друг път надменно пренебрегвах, този път придърпваше тялото ми при всяко по-рязко навеждане. Елена и преди това беше с колан. И слава Богу, ако не беше колана, сигурно щеше да си разбие главата при внезапното спиране.
Регистрирахме се в хотела, взехме ключовете и тръгнахме към асансьора.
- По едно преди вечеря?! – въпросителен поглед.
- Задължително! – усмивката и пак се върна на лицето. – Нека е след час, имам ужасна нужда от един душ.
- Аз също. Навън на терасата има бар.
- ОК.
Потъна в асансьора си, беше на друг етаж, не обърнах внимание къде точно. Моята стая беше на първия етаж, нямах нужда от асансьор. Дотътрих куфара си до стаята, оставих го на средата, събух си обувките и се опънах на кревата заедно с дрехите. Затворих очи, горяха под клепачите, петстотин километра са си дълъг път... Само малко да полежа...
Събуди ме полуизнервено чукане по вратата. Бях отнесъл, няколко мига трудно съобразих къде съм и какво точно става. Вратата се отвори и Елена любопитно надникна.
- Така ли минават първите ти уговорени срещи? – усмивката и беше артистично укорителна. – Така и си помислих, задрямал си да ме чакаш.
- Дори не съм си взел душ, направо си заспах.
Отворих хладилника. Водка, уиски, сокове... Мастика ми се пиеше, по дяволите.
- Тук ли ще ме изчакаш или в бара.
- О, жена самотна на бара не остава – гларусчетата ще ме накацат – снизходителна усмивка. Някой ден ще седна и ще класифицирам всичките нюанси на усмивката и. – Хайде, скачай под душа и бързо, по войнишки. Или си от тези, дето прескочиха казармата?
- Не, ходих... – смутолевих. – Не съм чак толкова млад.
- Загубени поколения... – замисли се тя. – Хайде, ще те изчакам на един сок – пресегна се и пусна телевизора.
Награбих си дрехите за преобличане, избрах такива, дето не се гладят, нямаше как да се повъртам и приглаждам по гащи пред нея, и се шмугнах в банята. О, разкош...
Като се измъкнах от там, тя тактично седеше в плетения стол на терасата и отпиваше някакъв сок.
- Ела тук! – едва дочух гласът и, телевизорът беше на някаква музикална програма. – Много е приятно.
Не бях се показвал на терасата: малка масичка, два плетени стола, сенник, лампа... Беше сипала сок и на мен. Седнах и отпих. Ледена прекрасност, сока беше разреден наполовина с водка. Отмалях от първата глътка. Какво му трябва на човека?!..
- Прекара ме. Мислех мастика да пийна.
- Не пречи. Имаш нужда и от кафе, попревити са ти раменете.
- Път си е...
- Забрави го вече! Виж каква гледка...
Беше в часа, когато морето става като езеро и отразява сивото свечеряващо се небе – като сребърно огледало. Усетих как тишината и спокойствието проникват в мен. Качих босите си крака на парапета, отпих още една глътка и съвсем се размазах. Тя стана и влезе в стаята. Два гларуса прочесаха през погледа ми. Забравих къде съм... Контрастът на аромат на кафе, сблъскал се с мирис на умиращи водорасли, ме върна. Усмихваше се разбиращо, пореден нюанс на усмивката и.
- Разбрах, че нямаш сили да се дотътриш до бара за кафе. Донесох го тук.
- Трудно ми е да изразя благодарността, която изпитвам, за създаването на този миг. Трудно намирам думи, с които да го опиша.
- Безвремие... Така се нарича това състояние. Близко ни е, защото ни е било блажена даденост, от която сме се отрекли и сме се втурнали в това забързано за никъде битие. Но винаги ще ни тегли...
- Натрупала си мъдрост.
- Ми... Годинките си вървят... Хайде, нахлузвай нещо на петичките си и да поемаме - съвсем ще се разкиснем тука...
Бара на хотела го подминахме директно: няколко скучаещи двойки, италианска музика отпреди двадесет години... Вкусът на чужденците изкривява представата на местните хора за стойностното.
Заскитахме се по крайбрежните улици. Дневните пъстри сергии се прибираха, заведенията полека усилваха децибелите си. Хвърлих един поглед на Елена: небрежна лятна полупрозрачна лежерна рокля, къса колкото морала на жена в курортен град, от достатъчно качествена материя, достойна за всеки ресторант, но ставаше и за плаж. Жените са уникално-изобретателни по отношение на облеклото, навсякъде изглеждат подходящо облечени. Или поне могат.
- Не ми се ходи на ресторант. Мразя целия този превзет ритуал на сервитьорите, не са ми вкусни нещата приготвени в голяма кухня, музиката е пошла...
- И на мен не ми се ходи на такова място. Да потърсим нещо малко.
След половин час намерих това, което търсех. Бях идвал тук и преди, но си го спомнях някак си смътно. Не очаквах да го намеря, напоследък нещата много бързо се променят, особено заведенията покрай морето – постоянно променят вида и собственика си.
Беше малко, десетина маси на циментова площадка, застрашително надвиснала над края на плажната ивица. Брегът беше затрупан с изхвърлени от морето черупки и понеже не се ползваше за плаж, част от местните рибари държаха тук лодките си. В единият ъгъл на терасата тлееха дървени въглища в неголяма пробита желязна тава, а барманът, човек на неопределена възраст, облечен в раздърпана моряшка фанелка и със мръсно-червена кърпа, завързана по пиратски на главата, между поднасянето на питиетата и салатите, прескачаше и обръщаше няколко карагьоза. Миришеше невероятно.
Погледна Елена. Тя се усмихна съгласяващо се и кимна. Седнахме на крайната маса и се загледахме в морето. Няколко местни мъжаги бяха събрали два маси, играеха на домино, пиеха бира и се препираха за някаква тънкост от играта. Барманът, изглежда играеше арбитраж, бързо разреши проблема. Нещата утихнаха и играта продължи. Дойде усмихнат при нас.
- Като малки деца са... Добре дошли. Имаме пресен карагьоз.
С това изглежда изчерпи менюто.
- А мастика – имате ли.
Направи обидена физиономия и ме изгледа строго. После пак се усмихна.
- Разбира се,.. ледена,... забравих да предложа. С айран или със салатка.
- Нека е със салата. Домати, краставици лук, сирене... И една минерална вода.
- Сега я нося.
- И карагьоз ще си вземем, но малко по-късно. Сложи две бутилки бяло вино в камерата, да не орезиляваме хубавата риба с бира.
- О-хо - разбирач!.. Димят?
- Става.
След малко донесе обещаните мастики. Една девойка, изглежда дъщеря му, донесе салфетки, прибори и една обща голяма салата. Явно тука такъв е тертипа – не се церемонят много с туристите, не ги ухажват и глезят. Но това естествено държане ми харесваше. В никакъв случай не беше досадно, оставяха човека на мира да си изпие пиенето.
Морето вече притъмняваше. Пет-шест поочукани фенера хвърляха светлина. Изстрадал касетофон пееше за момичето, което обичало един моряк... Това си беше истинска кръчма край морето.
- Няма ли да кажеш наздраве? – подканяща усмивка.
- Извинявай, замислил се бях. Наздраве! – протегнах чашата си към нея. – За една романтична вечер край морето! – вмъкнах театрален акцент.
- Наздраве!
Мастиката пропълзя по тялото ми, по гръбнака, погали ме по тила.
- Интересно питие, коварно - гаси един огън, пали друг... – като любовта.
- Така ли му казват сега? – позасмя се. – Едно време баща ми казваше: “... за корем, за далак, за мерак...” Ама ти няма откъде да ги помниш тези приказки.
- Да бе... Много обичаш да се правиш на голяма и да ме поучаваш. Аз съм само пет години по-малък. Имам брат, който е по-голям от теб, доста неща съм научил от него. Жена му е колкото теб, много се разбираме с нея, много се уважаваме... Всичките ти приказки – и аз ги знам.
- Викаш ли и “како”?
Този път аз се позасмях. Допих мастиката си и показах на бармана отдалече два пръста. Донесе още две.
- По-полека бе човек, много се разбърза.
- Ти си пийна след днешната случка, нали. На мен стресът ми идва малко отпосле, но и аз трябва да поизбия... Мастиката помага.
- Не си много тежък – ще те домъкна до хотела.
- Ще съм ти задължен...
Закачахме се цялата вечер и се заяждахме на майтап. Карагьоза беше изпечен разкошно, полят с димят – беше фантазия. Доброто настроение беше седнало с нас на масата и не си отиде през цялото време. Вече доста късно, смеещи се, с обувки в ръцете, тръгнахме по пясъка за да не се изгубим по непознатите малки улички. По брега беше най-пряко и най-сигурно. И други се разхождаха. Почувствах се в друг свят, в друго време, безпроблемно и вечно – безвремие, както казваше Елена. Пред хотела тя се спря, прегърна ме и ме целуна. После се сгуши в мен. Отмаля ми отвсякъде. Вдигнах я на ръце и я завъртях.
- Какво правиш! – запищя тя. - Ще ме изпуснеш!
Отпуснах я внимателно. Прегърна ме и се притисна в мен, повдигната на пръсти. Устните ни се сляха. Усетих я гореща и готова. Изкачихме забързано стъпалата и се вмъкнахме в моята стая. Целунах я. Тя нервно задърпа фанелката ми. Разсъблекохме се както успяхме и се хвърлихме в леглото. Тя се прехвърли върху мен, целуна ме продължително, усетих проникването, топлината и, жаждата и... Усетих всичко...
Сутринта се събудих от крясъците на гларусите срещу изгряващото слънце. Нямаше я. Не бях усетил кога се е измъкнала. Беше още рано за ставане, но се усетих отпочинал. Излязох на терасата. Сутрешният хлад пропълзя по тялото ми. Долу на плажа се разхождаха любителите на йодните пари. Имаше и спортуващи – тичаха насам-натам увлечени в маршрута си и в мечтите си да са вечни и здрави – обикновено на такива изобщо не им се налагаше да бягат.
Хванах се за парапета на терасата и започнах да клякам. Стар номер, от казармата. На двайсет и петото клякане започна да ме избива потта. На шейсетото – бях плувнал. На осемдесетото спрях, всичката отрова и алкохол бяха аут. Намъкнах се в банята, отмих всичко от себе си, почувствах се като нов. Мина ми мисълта за един продължителен отпуск...
Измъкнах се от банята по хавлия. Веднага ме удари миризмата на кафе. Видях силуета и на терасата. Явно беше прескочила до стаята си, изглеждаше бодра и освежена, като след душ. Явно беше минала през автомата във фоайето, двете кафета подсказваха това, сокът беше от хладилника...
- За събуждане след тежка нощ! – многозначителен поглед и усмивка. – Неочаквано добре изглеждаш за човек прекарал разтърсваща нощ.
Улових ръката и, дръпнах я вътре, завъртях я и леко я отпуснах на кревата. Наведох се над нея и я целунах. Тя ме прегърна и притегли към себе си. Мисълта за продължителната отпуска пак проблесна за миг и после се разтопи...
Допихме си кафето студено. Сутрешната свежест още не си беше отишла.
- А в София по това време започва адът с бензиновите изпарения. Понякога имам чувството, че ще се взривим.
- Мечтая за малък хотел на морето.
- Интересно, и аз съм си мечтала за нещо подобно. Даже имам някакво наследническо место на Синеморец. Но не ми се затъва в заеми, строителството е скъпо.
- Е, сега ще разбереш. Нали парцели за строеж ще осигуряваме за фирмата.
- Това е друго.
- Всъщност – ти си юристът. Аз съм просто едно вещо лице. Реално ти ще преговаряш.
- На базата на твоите преценки, господин “просто” вещо лице.
Денят беше ужасен. Облечени в задължителните фирмени делови костюми, натоварени с куфарчета с документи и лап-топи зациркулирахме между кметство, нотариат, наложи се да прескочим до Бургас, безбройни разговори с ръководството на фирмата... Нещата напреднаха, поотхвърлихме доста бумащина. В нашата фирма бяхме свикнали да работим до късно, но тук в пет затвориха всички инстанции и нямаше смисъл да продължаваме. Запътихме се към хотела.
- Копнея за душ!- последните стъпала на входа явно и струваха усилия.
- Никакви такива! Душът ще почака! След пет минути те чакам по бански и с хавлия на плажа. Рано е още, поне час ще се излежавам на плажа.
- Ох!.. Добре...
Дори не си разтлахме хавлиите, веднага се хвърлих в морето. Тя влезе постепенно, докосна с длани повърхността. “Здравей, море!”. Загреба с шепи вода и я хвърли нагоре. След това заплува напред. Настигнах я.
- Ей, накъде? До хоризонта ли?
- Не се притеснявай за мен. Преди години съм печелила второ място на студентска спартакиада.
- О-хо! Дамата с безброй скрити таланти. Също и с толкова усмивки.
- Ти пък какво знаеш за усмивките. Все си сериозен. И с приятелката си ли си така сериозен?
- Е, не... Всъщност, не знам, тя е доста по-различна... Хайде да се връщаме, не обичам да плувам навътре.
- Добре, давай успоредно на брега – до носа и обратно.
Чувствах се уморен, но пък не ми се искаше да се откажа.
- Само че намали темпото. Това ми е малко натоварващо. На връщане ще позасилим...
Изпълзяхме от водата уморени, проснахме се на хавлиите. Пясъкът беше все още топъл. Затворих очи. Майчице, а някой така си живеят...
- Задрямваш! – усетих как пръстите и пропълзяха по лицето ми.
Отворих очи и отново се сблъсках с усмивката и. Протегнах се и я прегърнах. Целунах леко устните и, усетих солта. Усетих и нещо друго, което болезнено се размърда в сърцето ми, направи си място и леко ми изкара въздуха с една въздишка. Нямах право на това. Ако е вярно това, което се говореше, бракът и си имаше достатъчно проблеми и без мен. Или аз бях последствието, пристанището за нераздадената топлина и нежност, липсата и от напразните копнежи... Нямах право на това...
- Ало!... Къде отнесе?...
Взря се в очите ми. Нейните леко се присвиха. Усмивката застина, после изчезна.
- Не с този поглед, моля те...
Отдръпна се назад, подпря се на лакти и се зарея в морето. В далечината се белееше самотна яхта, все още огряна от слънцето. Високите каваци вече хвърляха сенки по плажа.
- Никога не съм се возил на яхта. Сигурно няма и да се возя. Малко е кофти да знаеш, че някои неща никога няма да ти се случат. Това убива мечтите.
- Ами не спирай да мечтаеш. Това са неща, които просто могат да се купят с подходящо количество пари. Има и други – дето не се купуват.
От морето полъхна хлад.
- Хайде! Да отиваме под душовете! Ще запълнят местата в кръчмето...
- Половин час?!..
Погледна ме с един особен поглед, леко дяволит. Издайническа усмивка пропълзя.
- Какъвто ни е късмета...
Събрахме хавлиите и се запътихме към хотела. Нахълта след мене в стаята, бутна ме на леглото и скочи върху мен. Облиза ме по врата.
- Искам те солен...
Не вярвах, че може да съществува такава жена, толкова откровена и искрена в любовта си, така раздаваща се...
С вечерния мрак се домъкнахме до кръчмето. Пиратът обръщаше карагьозите и кълнеше подпийналите мъжаги – пак спореха за нещо и не го оставяха на мира.
- Хайде, мастиката се е изцъклила...
На втората глътка отново потънах в безвремието. Роклята и прошумоляваше при всяко движение. Тялото и, жестовете, погледа и усмивката – издаваха един прилив на щастие така чакан и желан. Потъването в атмосферата на малкия морски град, в лятото и безвремието – беше неусетно. Гледах я отстрани и и се радвах. Далечна като мечта, желана и недостижима, докосната и сънувана – този сън щеше да ме преследва цял живот – както гледката на яхтата в далечината. Можех да докосна красотата и на някое пристанище, но тя никога нямаше да бъде моя.
На сутринта се събудих преди нея. Гледах спокойното в съня и лице, леко по детски усмихнато. Мрежичката покрай очите и също ги караше да изглеждат усмихнати. Беше красива дори и без магията на грима. Не боядисваше косата си, няколко посребрени нишки проличаваха в пясъчно-русото. Излъчваше топлина и нежност, никога не се бях сблъсквал досега с толкова естественост. Три откраднати дни, това ми беше подаръка от съдбата – два бяха минали...
Тя отвори очи. Погледна ме и се усмихна. Погали ме с ръка и притегли главата ми към лицето си.
- Какво правиш? Крадеш мислите и сънищата ми?!?
Целунах я и станах.
- Хайде, да отхвърлим работата. Днес ни е последна вечер – ще празнуваме.
- А би трябвало да съм тъжна. От утре пак ще си деловият колега, който ще виждам от време на време по коридорите. Ще мисля за жените, които те обграждат. Ще мисля за нещата, които правите...
- Не знам, можеш ли да си го представиш, никога не ми е било толкова хубаво с някого. Сякаш нещо отдавна изгубено се е върнало.
- Така е, защото е безвремие: няма очакване, няма надежда, няма бъдеще... Такова е каквото е...
Погледнах я в очите.
- Сериозните разговори – довечера. Да не забравяме отговорностите, работа имаме да вършим...
- Отговорностите... Имаш ли представа ти...
- Представи си...
...
Денят. Отново фирмения костюм, вратовръзката, лап-топа, куфарчето с документите... В София това беше поносимо, но тук, където всеки миг се чуваше крясък на гларус и мирисът на море се беше пропил във всичко, трудно се издържаше. Още по ужасен беше сблъсъкът с провинциалната ориенталщина: една от страните по сделката липсваше; нотариусът – също – неотменни задължения... Най-вероятно и двамата са отишли за риба. Нямаше да може да тръгнем утре сутринта, пак щеше да се наложи да се бърза, да се поемат рискове.
Осъзнахме безсмислието на усилията си и следобед се прибрахме в хотела. Тя с оклюмало настроение хлътна в асансьора, не каза нищо. Аз се добрах до стаята си с усилие, съблякох и грижливо подредих фирмения костюм на стола, не ми се правеха упражнения с ютията. Обух банските, взех хавлията и една книга, и се замъкнах на плажа. Избрах чадър, оставих нещата си и влязох навътре в морето. Гмурнах се. На дълбокото беше студено. Улових се за един камък и задържах доколкото можах. Усетих как напрежението ме напуска. После се оставих на водата да ме изтика бавно на повърхността, отпуснах се на нея, станах част от морето, дишах с ритъма му. Забраних си да мисля и затворих очи, да ме носят вълните по волята си. След четвърт час се усетих пречистен, олекнал. Парцели, номера, цифри – всичко беше отплувало далече, далече. ...
Доплувах до брега. Беше опънала хавлията си до моята, ядеше сладолед и четеше книгата ми.
- Буковски?! Не си ли голям вече за нея?
Усмивката и беше имитирано питаща, леко снизходителна.
- На плажа мога да чета само къси разкази и при това – четени преди. Прекалено разпускам и не мога да се концентрирам за нещо ново, сериозно и дълго. А Буковски не ми е любим. Но пък винаги ме връща в реалният живот, когато запърхам след мечтите си; нарича нещата с истинските им имена; и изобщо не се церемони, не флиртува с читателя. Не дава съвети, не предлага решения. Показва ти нещата така, както той ги вижда. Оставя те сам да мислиш и да правиш изборите си. Иначе ако става въпрос за стойностност... – спорен е...
- Не го харесвам. Животът е достатъчно зъл и безцеремонен, истинските неща – щеш-не щеш – научаваш ги. Поне в книгите да може да избяга някъде човек, за малко...
- О, мечти за малки бягства?! Само с книгите – става ли?
- Опитвала съм и друго... От алкохола – най-бързо се отказах. Не ми понасяше, на другия ден до обед не бях работоспособна, усетих, че хората ме гледат с други очи. А и в един момент спира да решава проблемите и сам се превръща в проблем...
И с мъже опитах... Или попадах на разни неудачници, които мрънкаха и се оплакваха от жените си, или на нагли, безцеремонни типове, които се отнасяха с мен като с поредната, от която да се възползват... Търпях ги, все пак запълваха някакви липси, но никакъв проблясък на чувства – за какво бягства говорим... Това, с теб, е бягство...
За нея беше бягство. Или поне така беше почнало. За мен – не знам, сякаш почна от нищото, но не беше бягство. Беше нещо, което намерих след дълго търсене. Или всъщност винаги си е било в мен, сега просто се беше пробудило, усетило часа си.
Посрещнахме вечерта на терасата. Бай Ради беше в стихията си: обръщаше карагьозите, разнасяше мастиките, овикваше разгорещилите се. Беше навсякъде.
- Хайде, бе!... – за нас имаше огромна брадясала усмивка. – Рекох – заминали сте си...
Избутах масата съвсем до ръба на площадката, седнахме с лице към морето.
- Да усетим сбогуването...
Мълчалива наздравица, леденото опарване в гърлото, пламъкът в стомаха, очакваното отпускане на вратните мускули и разфокусирването на света наоколо. Случвало се е да го постигам сам, сега ми се случи и с нея, и с морето. Мигове, които ме карат да се чувстваш частица от безвремието. То е в теб,.. ти си в него...
- Къде си?
Не исках да се завръщам. Не и когато бях отплавал с нея.
- Не ме питаш за нищо?!
- Не искам и нищо да знам. Миговете и нещата, които виждам и усещам, достатъчни са ми. Да не ги претоварваме с натрупани минали съжаления и неясни бъдещи опасения. Всичко, което си струва е тук и сега, на това място.
- Прав си, Бога ми. Колко си прав... Не си струва да се тормозим за бъдеще, което може и да не се случи. За миналото – също не си струва да се съжалява, макар че си го мъкнем като тежък товар – не можем да го променим...
Ето, това е истинско бягство, аз и ти в спрялото време...
Погледнах очите и. Не се усмихваха.
- В такива моменти мъжете казват на жените :”Обичам те!”.
- В такива моменти жените дават всичко от себе си само за частица обич...
Очите и все така не се усмихваха.
Бялото вино ме омая съвсем. И нейните очи заискриха. Бяхме като палави хлапаци: изчезнаха годините, другите хора, служебните ни задължения. Откъснахме се от всичко и заплувахме в небитието... – свободни...
Луната изплува от морето. Тази стара луна, колко ли беше видяла. Пясъкът шумолеше в краката ни. Морето дишаше, умореното и вечно море. Раменете и бяха горещи. Устните и ухаеха на вино и любов. Потъвах в нея – тя беше началото и края на всичко. Онова, в сърцето, пак се размърда. Този път не исках да го спра – да става каквото е писано...
- Обичам те!...
Сложи пръст на устните ми. Целуна ме леко, улови ръката ми и ме задърпа към хотела. Любихме се безкрайно дълго, пихме уиски с много лед, пак се любихме... Това беше нашата нощ. Нищо и никой не съществуваше. Магията на себеотдаването ни беше обхванала. Принадлежахме си. Сливахме се. Бяхме едно тотално безумно и стихийно сливане...
Ароматите на цигарите и кафето се преплитаха. Полусъбуденото ми съзнание се рееше над сутрешното море. Ветровито беше. Седяхме на терасата.
- Не искам да ми се обаждаш, когато се приберем в София.
Ръцете и потрепваха неспокойно. Беше отлагала този разговор до последно.
- Защо?...
Знаех защо. Знаех... Знаех, че и тя е наясно – не е лесно да носиш отговорността за съсипването живота на някого, дори само на една част. Аз и бях подаръка, който и е трябвал някога, но останал недаден. Нещото, което е искала толкова силно и дълго, пристигнало твърде късно. Очакваният с жажда дъжд, който от дългото чакане се е превърнал в стихия, погасява жаждата, но помита и разрушава всичко по пътя си...
- Защо?...
Знаех и защо питам... Тя беше онази, от сънищата ми, хиляди пъти сънувана. Топлият свят, който съм си представял, че ще ме посрещне. Неясната жажда и безпокойство, които ни обхващат щом пораснем и ни въвличат във вечното скитане. Сладката безпаметност, в която исках да потъна. Безвремието ми...
- Защо?...
Мълчанието увисна във въздуха. Чуваше се пропукването на цигарата, овладяла треперенето си. Сдържаните и вдишвания бяха като звук от далечна буря.
- Не трябва да разрушаваме света около нас. Любовта няма нищо общо с това. Това, което се случи физически – не беше непредвидимо. Винаги съм те харесвала: с добра душа, честен в отношенията си с хората, открит, весел... Никой не ме е разтоварвал така с безкрайните си весели истории. И не ме е впечатлявал с всеотдайното си втурване да помогне, когато се налага. Мислила съм си за теб, мечтала съм те... Завиждах на приятелката ти, виждах усмивката и когато ти устройваше изненадващи посрещания след работа... Ти си човек, който кара тези покрай теб да се чувстват щастливи. Осмисляш. Караш ги да вярват в мечти и истини... Мислех да ти се порадвам само...
Сега те имам... – вкара пръсти в косата ми и ме разроши. – Закъснялото ми щастие,.. колкото да знам, че те има... Като пустинен мираж, виждам те отдалеч. Приближа ли към теб – ще те изгубя. Съвършенство, сътворено от пясък, докосна ли го – разрушава се. Ледената красота на снежинка, долетяла от незнайно далеч – убиваш я с дъха си... Скапан мой късмет... Вместо в топъл спомен, превръща една невинна романтична ваканция – в катастрофа, кошмарно срива света ми... Ако направя крачка към теб – ще разруша всичко...
Сълзите и се стекоха безмълвно. Загледах се над морето с невиждащ поглед. И моите се насълзиха.
- Уж невинна... Иначе е най-романтичното нещо, което съм преживявал.
... Не съм се разминавал просто така с теб по коридорите. Виждах как те тласка насам-натам обърканият ти живот. Виждах как отблъскваш домогванията на мераклиите, да утешат самотната. Усещах жаждата за живот, стаена в теб, невъзможностите, натрупани между теб и живота, който би искала, болката от примирението в очите ти, силата, с която посрещаше предизвикателствата. Това, че не се предаде, дори огъната до крайност, и в много мъже го няма. Как мечтаех приятелката ми да има поне част от жената в теб. Тя е слаба, всяко сътресение я смачква. Иначе е мила, забавна... Няколко пъти ми намеква за брак, но не мога да се реша. Аз съм динамичен, тя търси тихо пристанище. Постоянно съм в сблъсък, конфликтни ситуации, безпарични предизвикателства – тя търси сигурност... Мисля, няма да оцелеем като семейство.
- След време децата променят много неща, дори мисленето за света. Светът става малък, само за вас двамата, поне докато не пораснат.
- Не знам... Още не мога да се реша... Но ако разбере за теб – това ще е краят. Не знам дали ще е катастрофа, за нея – със сигурност.
Романтичните ваканции все свършват някога. А Любовта? С нея какво става?.. Празен ще е светът ми. Това, което усетих с теб, никога не бях го усещал с такава сила. Но веднага го разпознах – това е, което винаги съм искал. Така съм го търсил... Така ми е липсвало...
Дръпна от цигарата за последен път. Изпусна дима и я загаси с жест, носещ елемент на окончателност.
- Любовта никога не свършва,.. от мен го запомни. И двамата никога няма да забравим тези три дни, колкото и да ги затрупва живота.
Стана и отиде да се приготви за деня. Имахме още работа да вършим.
През деня бяхме делови и уверени. Бяхме твърди и настойчиви в исканията си. Договорите се подписаха, нотариусът този път беше на мястото си, изповяда сделката.
След обяд тръгнахме за София. Пътят мина безпроблемно, въпреки бързото каране и натовареното движение.
Закарах я до дома и, помогнах и с багажа. Мъжът и надникна от балкона, намръщен и подозрителен. Явно видимата ми възраст го успокои, но не слезе да помогне. Сигурно го бяха възпитавали да не глези жена си.
Прибрах се. Бях напазарувал като за празник. Импровизирахме малко барбекю. Пихме бяло вино. Спомних си пирата с карагьозите...
- Наздраве! – с усилие прогоних видението.
- Добре си дошъл... – целувката и се плъзна по устните ми.
Любих я с отчаянието на човек, който иска да изтрие всичко от живота си - миналата лудост, делничния стрес, гузната съвест – да остане единствено настоящето. Не знам дали се получи...
Пушехме мълчаливо. Пламъкът на свещта трепкаше и разхвърляше странно сенките ни по стената. Чашите, недопити, искряха на малката масичка в ъгъла. Отпихме по глътка.
- Как мислиш?.. – мислите и се рееха някъде. – Докога ще се обичаме?..
Беше легнала напреки на леглото. Главата и беше сгушена в скута ми. Прегърнах я.
- Завинаги... Любовта никога не свършва...