автор: infinity

„Не питай къде и дали те откривам, защото”

l

пасторалите, които преливат в зелените коси на ливадите,
сънуват странно-бляскави облакови пастири.
Формите на синия склон, толкова обсебващо различни,
открехват стоманените измерения на времето, тревите
и на камъка.

Жертвам две секунди полет за остротата на перата си
и пълзя по резците на задръстен с перушина въздух.
Топлите нощи преобръщат с шепота на пръстите си
приливите на лятото и разкъсват сърцата на вятъра
пред склонените дървесни нерви.

Ти никога не си разбирал чувството ми на безсилие.
Аз никога не съм очаквала то да бъде необятно
като лято, вкоренило плътните си силуети в бягството ми.
Може някъде, случайно, да забележа цветовете на мислите ти,
където не цъфтят пламъците на земята
и не се спускат на стада виковете на побелялата лудост.
Където дъждът се процежда заднешком по скулите на зората
и е нищо повече от любов, каквато нямаме.
Вода от непонятно пренаписана, непята пасторална ивица.

ll

Въздухът, като очакване, се дипли около току-що утаили се думи
и оросява протегнатите длани на кленовете.
Те мажат с нектарената си кръв устните на болната сутрин,
която забравя да диша, щом разперените ириси
на самораслите небесни астри престават да миришат на теб.
Забравя да нахрани с мелодията на любовните сокове ларвите си.
И затихват
пърхане на пеперуди, жужене на пчели и гласовете
на неродени плодове.

Защото,
може би, знам как се тътрят пурпурните капки на изгрева
в невъзможността си да бъдат сладка стръв за вкаменените риби,
докато пее смъртта в долината на живота;
докато остава от слънчевата планина тежък сън на златен каньон
и водата спира падовете си по засъхващите колене на Август.

lll

Бих те идентифицирала с деня, в който ще се откъсна
от ръката ти. И ще тръгнем отвързани към гората на Джошуа,
да заровим годишните си пръстени.
Да посрещнем утрото, което рисува хребети с черен обсидиан,
изключило факта, че сме някъде и чакаме да ни събуди.
Бих извървяла цялото това разстояние от очите до погледа ти;
от аромата на думите до есенцията на безмълвната история;
от отворените прозорци, зад които вселената се разстила без корени
до клетката, по чиито решетки покълват глаголите на личната проза.

И само толкова, колкото да повярвам, че безброй знаци
не са достатъчни да ни напишат,
както всеки един от тях трепти в инфинитива си да засмуче цвят
от трилерите на другите птици, за да творят заедно
образите на шепа измерими въздишки.

Те стъпват по грапавата повърхност на пясъчния следобед,
наситено- нагарчащ от чувствителност и оплождане,
преди да покрие набъбналата вечер с помнене
цялата нощ.
После потъват завинаги в ехото на поезията
по ръбестите песни на сива сова.
Не питай къде и дали те намирам. Защото въздухът,
на хиляди левги се вдига по- натам и по- дълбоко.
Така огромен сякаш всеки миг ще стигне до последната глътка,
в която ме има. И теб в обичайния хаос на мислите ми.

А аз да знам че няма да стигна.