автор: biser4e

Онази стара притча, скитнико,
за кладенеца и за твойта жажда,
сега е песен в нейните звъники,
които със листата си улавят
трептенията на нощни пепруди,
които се оглеждат във луната.
Приличат на съцветия светулки
във лунната им люлка- тишината.
А около на сребърният кладенец,
седем мълчаливи самодиви -
сестрите на голямата ти жажда,
от момини сълзи й шият риза.
Смълчана е и старата гора.
Следят със поглед мъдрите дървета
тайнството в мълчаната везба
на момината самодивска дреха.
Накрая седем радостни въздишки
и сребърна луна се къпе в кладенец.
Ти идеш, щом звънят звъниките!
Те знаят лек за дългата ти жажда.
Преди да си отпил, от свойте шепи
ще трябва да дадеш вода на нея.
А после ще отпиеш от ръцете й.
И нито капка да не се разлее.
След туй, свалиш ли везаната риза,
ни една, внимавай, да не падне,
от трепналите момини сълзици
в тайнството на бялата й пазва.
И видиш ли хорото на сестрите й,
я остави във лунната й люлка.
Преди да зазори, повярвай, скитнико,
обута във роса, със теб ще тръгне.