автор: kiart

Уж по-дълбоко и навътре влизаме,
поезията ни - все по-изпята.
Жени и вино се намират винаги,
приятелите сякаш оредяха.

По стари столици въздишаме,
пияни се прибираме на село.
Със трезва страст в леглата пишем,
вън махмурлукът ни дои петела.

Камбаните на църквите са счупени.
От фарсови стратегии за гей-туризма
тепетата на Пловдив са се схлупили.
Тълкуваме погрешно стоицизма.

Мъдруват кмета, даскала и попа
на маса, подредена за отличен,
където всеки нападател става стопер.
След "нищо ново" следва нещо лично.

Плацика се природата световно,
вселената джокондски се подсмихва.
Умря след Вазов думата "чутовен",
акцентите са данъци и лихви.

Глобално позатоплени цветята
по Лета плават в айсбергови вани.
Избрани с кастинг, купени със злато.
В безсолни езера се давят океани.

Ако живеех преди петдесет години,
щях да извикам: "Накъде, човечество?!?"
Но римите са вече непосилни
от дъщерност и контрабандно сечене.

"Отивам си, любов, отивам си."
Поетите съдбата си познават.
Любов, оставам - в бъдещото минало.
Сега-то е нелепо разминаване.

По-здраво на земята ми се стъпва,
но нещо все ме дърпа към небето.
За там съм. Нека само да закърпя
греха си, че и в мен умря детето.

Сбогом, илюзии! Налей, приятелю!
Не е евклидова на Шекспир кривата!
Пиши за вино и жени, мечтателю,
глупашко вездесъщие, заспивай!

Да помълчим за мъртвите поети,
които ни напомняха да дишаме.
И клада за еднопосочните билети,
които "принуждават" ни да пишем!