автор: Pitagor

Вървях пътеката си на живота
с опънат палец – все на автостоп.
Не бързах. Знаех – чака ме Голгота
на края, за да ме превърне в гроб.

Край мен фучаха другите животи,
излъскани, блестящи… Суета!
Не мислеха за своите Голготи,
не мислеха за края на света…

Тогава те видях – с опънат палец,
на твоята пътека – срещу мен.
Бе привечер. Оранжевият залез
видя ми се красив и променен.

Приличаше на Лунната соната,
на музика от Хендел, Бах и Глук.
Разбрах, че се претуря планината
и промълвих “Без нея бях до тук!”

Пристъпихме… Очите ти горяха
в трапчинки, в устни с цвят на каркаде.
В гърдите ми забиха се и спряха,
и питаха: “Къде си бил? Къде?”

Пристъпихме… Очите ни горяха
и сляхме се в едно – за първи път.
А нашите пътеки оживяха –
и те се сляха – в дълъг, дълъг път...