автор: kaliopa_ina

Съвсем друг е моят град тази вечер. От височината на колата улиците изглеждат избелели, а витрините – достъпни. Профучаваме покрай прозорци, които знаех наизуст и хора, които никога не съм виждала. Градчето се смалява още повече, просто се свива под залезната светлина и дупките по тротоарите зейват като почупени зъби. Чакам тъмното. Искам да покажа на един мъж детската ми улица от балкона на отсрещната сграда.
След училище често се катерех до последния етаж и се вдигах на пръсти до ръба на прозореца. Тогава улицата изплезваше тесен език срещу мен, протягаше се толкова дълга, колкото никога не е била под стъпките ми и изчезваше след завоя на сладкарницата. И точно там беше нашата къща, знаех го, въпреки че виждах само сивия ръб на терасата – грапав на пипане, толкова грапав, че бодеше окото ми, ако го погледнех случайно. Всички стени бяха надрани като от гигантски пръсти, така било красиво, каза мама, когато я попитах защо нашата къща не е от тухли като на Румито. Ние сме облицовали тухлите и сега нашата е по-хубава. Аз обичах червено. Затова цяла зима биех къщата със снежни топки, които се размазваха по стените й и стояха като слюнки в грапавините чак до другия ден. Исках да обеля красивото и отдолу да се покажат тухлите. Исках да съм като Румито и другите деца, и да имам червена къща със зелена ограда. След всеки бой със снежни топки се надявах, че къщата ще я заболи и поне стените ще почервенеят, все едно шамаросана буза. Тогава поне отдалече ще изглежда като другите. Но не стана.
Сега изведнъж ми се иска да не виждам отблизо фасадата, онази грапавина още ме плаши, като строг глас след детско провинение. Къщата отдавна не е наша, но не и за мен. Така и не видях хората, които я купиха, за мен те не съществуват наистина. Те са просто част от изхалюцинирано бъдеще, което се случва на големите. В моя град съм винаги дете, може би защото не съм живяла в него оттогава. Днес съм голяма само толкова, колкото ми позволяват високите прозорци на новия ван. Все още се вием около крайните улички, казах на Антон, че просто искам да разгледам града. Не го насочвам, откривам заедно с него чуждия квартал, ориентирам се по посоката спрямо старата ни къща и си мълча. Нямам какво да разкажа за един град, в които винаги съм била само дете. Децата нямат памет за случки, само въображение, а моето е голямо. Просто не искам да издавам колко голямо.
Затова съм тиха и насред центъра, който помня бял и широк. От колата изглежда прашен. Саксиите с цветя по края му са подменени, старите ми приличаха на делви. Обикалях ги с презрамките на училищната чанта, впити в раменете ми и си мислех, че съм изследовател на стари съдове. Мислех, че са пълни с пръстта от едно време и цветята също са оттогава. После една пролет видях, че в тях засаждат оклюмали растения, които по-късно щяха да разцъфтят. Татко каза - теменужки. В парка имаше маргаритки, а за рождените дни – карамфили с дръжки като ставите на баба. Артрит, тази дума я научих някъде по-късно, сигурно пак в този град. Тогава трябва да съм чула и за археологията и ботаниката, но като повечето деца исках да стана балерина. Станах просто голяма.
Няма какво да кажа, докато край очите ми се изнизват все по-познати улици. Всичко някак се е смалило като стара дреха. Затова просто се усмихвам и насочвам Антон по опърпания асфалт към нашата къща. Това е, изведнъж си поемам дъх и му соча невисока постройка в сиво. По-стара е от околните сгради и сега виждам – артистично измазана. Нищо от стените и блесналите на залеза прозорци не изглежда заплашително. Грапавината й напомня кожа, парадираща с белезите от времето си, олукът се спуска – блестящ като нов пиърсинг, пребоядисали са вратата и покрай терасата се извива бръшлян. Помня звука, който издаваше чадърът ми по металните пръчки на оградата. И ми иде да потропам отново по тях, сега няма кой да ми се скара. Сега аз съм голямата и виждам – къщата наистина е била красива.
Скоро ще се стъмни съвсем и трябва да тръгваме, днес е последният ден от отпуската ни. До вкъщи имаме още стотина километра и двайсет години порастване. Ще го поканя да преспи в моя апартамент, сутринта ще му направя закуска и ще му дам чиста риза, с която да отиде на работа. Харесва ми, че у дома има негови дрехи, четка за зъби и афтършейв. Харесва ми да ходим на почивка заедно. Харесва ми, че се върнахме през малък град, за който знаеше само, че е бил мой преди. Хареса ми, че снощи насред морската градина ми предложи да живеем заедно. Аз не се паникьосах. Харесва ми да мисля, че го обичам.
Няма защо да катерим етажите на онази отсрещна кооперация, оттам и без това не се вижда нищо. Само една изплезена като коридор улица, по която мама мъкнеше пазарски чанти, докато ме гледаше строго. И грапавият ъгъл на терасата откъм всекидневната. Не обичах онази тераса – винаги ме наказваха да седя на голямата маса, докато ми се караха и пред мен се просваше острия ръб на къщата. Не ме биеха, никога. А Румито често долиташе у нас с поаленяла буза. Шляпнеха ли й шамар, червен като тухла, аз вадех флумастери и насред рисунката тя вече беше забравила. Дори не успяваше да забележи, че нашите стени са бодливи, само за рисуване мислеше.
Вдигам поглед от къщата и предлагам на Антон да изпием по кафе в сладкарницата отсреща. Там, насред ароматите за възрастни той се усмихва и казва, че почти си представя какво дете съм била.
- Трябва да ми покажеш снимки оттогава, хубаво ли ти беше тук?
- Мама никога не ме биеше – усмихвам се грапаво и той мисли, че винаги съм била щастлива.