автор: apollyn

отваряш очи, затваряш очи. вдишваш, издишваш. толкова е просто. един миг е отлетял. а какво е мигът? можеш ли да го събереш в шепите си и да отпиеш от тъгата му, да усетиш колко е сладък? можеш ли да го целунеш, да слееш устни с него и да изтлееш във вярата, която носи? знаеш ли какво е мигът? виждал ли си как падат звездите? как се трупат снежинките? виждал ли си кръвта през светлия затвор на вените?
отваряш очи, затваряш очи. вдишваш, издишваш. толкова е просто. един миг е отлетял. а какво е мигът? можеш ли да го събереш в шепите си и да отпиеш от тъгата му, да усетиш колко е сладък? можеш ли да го целунеш, да слееш устни с него и да изтлееш във вярата, която носи? знаеш ли какво е мигът? виждал ли си как падат звездите? как се трупат снежинките? виждал ли си кръвта през светлия затвор на вените?

толкова е просто. вдишал си. мигът си е отишъл. целунал си. и той отново е тук. преплита се в косите ти, наднича в очите ти, смее се в потока на сълзите ти, надава радостни викове в смеха ти. цял един миг. ти си до мен. цял един миг. ти се отдалечаваш. един цял миг… отлетя като птица, понесе облаците ми, прегърна дъждовете ми, изпи мъглите ми, изви се в мен.

аз живея. разбивам реалността на малки парченца, за да я разбера. а тя е толкова красива в сложността си, толкова прекрасна, че боли, когато я гледам. и аз я раздробявам, убивам я, превръщам я в ситни късчета месо, с които задоволявам хищническия си глад за познание и разбиране. но аз не разбирам, толкова ужасно не мога да разбера. а реалността се извива над мен във всички цветове на дъгата, препуска в тялото ми, милва ме, както си ме милвал ти, шепне ми за миговете. тя ми ги подарява, слага ги в ръцете ми, кара ме да отпия от тях, да ги обикна, както обичам теб. искам ли? страх ли ме е? не мога.

един миг, подобен на цветна пеперуда, е кацнал върху ръката ми. шепне. пърха с крила. разлива цветен прашец. приближавам устни към него, за да целуна ефирните му крила. а той се разтапя под дъха ми, стоплен, ехиден, жлъчен, обичащ. мигът ме обича. протяга хилавите си ръце към мен, вперил черните си очи в сърцето ми. иска да го изтръгне, иска да вкуси кръвта ми, да разплиска капки кръв по устните си. разтваря плътта ми. но там… там няма нищо. нищо не пулсира в дълбините на тялото ми, защото ти поднесох онова, за което бленува моят миг. и той, разплакан, сяда в шепите ми.

-защо не ме обичаш?- пита ме той. ридае.

-не знам.- отвръщам аз и заридавам по-силно и от него.

свивам се в мъката на мига и той се усмихва. изтръгнал е емоция от мен.

-ще ме помниш ли? - отново пита той.

-винаги!

-ще ме забравиш, та дори сега ти не помниш какви са на цвят крилата ми!- избледняват думите му във вятъра. избледнява и той.

-недей!

усмивката му се очертава като усмивката на котарака от "Алиса в страната на чудесата". зъбче подир зъбче, безмилостната му гримаса цъфва като хищно цвете пред очите ми. аз искам да го задържа, да го запомня, да го запазя. да го затворя под стъклен похлупак, да го заключа във вечен кристал, да го имам. но той не беше мой.

целуваш ме. мигът е между нас. отвръщам на целувката ти. той е твой. само твой. но ти не ще го обичаш, ще го забравиш, както си забравил всяка целувка, която сме си разменили. болка се разлива по устните ми, изпълва ме горчивина, искам да отровя вкусът на целувката ни, да те накарам да си спомняш единствената горчива целувка в живота си. но ти усещаш само сладост. мигът те обича- той влива цялата си обич в целувката ни. той иска да я помниш, иска да запазиш него самия в кристала на спомените си.

отваряш мътните си очи. събуждаш се. а аз те гледам. искам да задържа мигът, кацнал на челото ти, галещ косите ти. усмихваш се. забравил си целувката. разтваряш устни за нова. и отново аз поемам в себе си цялата горчивина, която оставяш у мен, поглъщам я и се моля мигът да я превърне в сладостта, която изпитваш ти.
обичам те. мигът го разбра, а ти не… мигът ме намрази заради тази обич, а аз не мога да намразя теб.

-защо не ме обичаш?- питам те аз.

-не знам.- отвръщаш ми ти.- ще ме целунеш ли?

и аз навеждам глава към съненото ти лице. обичам те, обичам те, ридае собствената ми целувка. но ти не чуваш, ти искаш само сладостта на устните ми, солта на душата ми не те интересува. впиваш пръсти в мен, причиняваш ми сладка болка, в която потъвам, която ме омайва. обичам го, шепна на мигът, който се опитва да ме изтръгне от теб. обичам го, обичам го. разтапям се в съня на очите ти, а ти протягаш пръсти към кожата ми, сърцето ми тупти, захвърлено на пода, то пръска кръв върху чаршафите.

-обичам те.

-наистина ли?- прошепваш в ушите ми. и впиваш хищните си устни в моите.

не мога да говоря повече. гласът ми си е отишъл. сълзите се стичат по лицето ми, мигът вие от болка на ръба на леглото, а ти пиеш солената вода на очите ми сякаш е най-сладкото нещо на света. целуваш ме. искам да извикам. мигът се вплита в пръстите ми, оплита ги, извайва спомени пред очите ми.

-боли ли те?

-не.-за първи път те лъжа.

твоите лъжи ме разкъсват, както целувката ти ми дава живот. обичам го, крещя на мига, който лежи свъсен на възглавницата. той протяга пръсти към мен, милва ме, опитва се да ми отнеме болката, която си ми дал. но аз я стискам, вкопчвам се в нея, защото тя е единственото, които поиска сам да ми дариш. тя е твоят подарък, тя е отговорът, който ми даде срещу сърцето ми.

-обичам те.

-не го казвай повече.- изкрещяваш в лицето ми и заглушаваш думите ми с целувка.

разпадам се. остана ми само мигът, а той ме обича, за разлика от теб, той е сбъдването на твоите лъжи, той е щастието, което нямам. и ще го пазя… винаги…

-обичам те.-усмихвам се на мига, целуващ очите ми.

-аз също.- прошепва той и ме целува…