автор: meiia

Тихо, тихо стъпваш на пръсти,
да не чуя, че силните диви коне
са наоколо твое живо присъствие,
а покоят ми - вързан, на колене.
Стъпваш сам по моста отсреща
бавно...като в кадър забавен.
Откровение (почти), те посреща
с въпроси, нарочно забравени.
Реката, предизвикателно бистра,
плиска се в смях неприкриван
над истини, които ми се избистрят
и ме мамят все да ги преоткривам.
Къде ли е обещаното настояще,
свистяло в горещите слепоочия?!
Мостът под стъпките ти е изящен.
Стъпки-не отговори, а многоточия.
Тишината говори език неразбиран.
Маранята лукаво създава миражи,
от които може би всичко разбирам.
А може би нищо. Ти ще ми кажеш!
С мълчание всеки жест означаваш.
Разлюляваш въпросите и политам.
Владееш страха ми и не съзнаваш,
че отдавна не искам нищо да питам.