автор: gabrielle

Силата бавно се връща в мен.

Онази, която ме кара
да изкривявам действителността;
да я усуквам;
да я увивам
и в нея да се скривам -
като в пашкул.

Все по-ясно усещам другите измерения.

Онези, които се разтягат;
които разцъфтяват –
като пролетна поляна
и ме приютяват,
когато познатите три
не могат да ме поберат.

Понякога почти истински виждам,
как битието се разслоява;
как еднородната му тъкан се разцепва…
И как –
разцепена и разслоена –
аз правя крачка, две…
и влизам;
преминавам.
И там оставам.
Не, продължавам.

Вървя –
разцепена и разслоена –
понякога не дишам;
понякога не спя;
понякога сърцето ми не бие…
Но вървя.
Вселената разцепва се пред
мен.
Докосвам разслоената й гръд.
Пристъпвам.
Преминавам.

И променям.